Крайбрежие

Мълчание. Запитах се дали родителите му не са починали, дали не страда за тях, дали няма друга причина. Веднъж беше споменал, че има брат, с небрежна неприязън, която ми напомни за моето отношение към Адриен. Значи не беше привързан към тях. Може би така му харесва, казах си аз, да бъде необвързан, да не се чувства отговорен. Да бъде остров.

— Защо го правиш? — попитах го отново. — Защо реши да ни помогнеш?

Флин отново сви рамене — изглеждаше нетърпелив.

— Кой знае? Работа като всяка друга, трябваше да се свърши. Защото бях наблизо, предполагам. Защото можех.

Защото можех. По-късно това изречение щеше да изплува в паметта ми и да ме преследва, но тогава го възприех просто като знак за привързаността му към Ле Салан и внезапно изпитах влечение към него, към привидното му безразличие, към липсата на темперамент, към педантизма, с който прибираше инструментите в кутията дори когато беше уморен до смърт. Руже, който никога не взема страна, бе взел нашата.

28

Довършихме модулите в хангара и се приготвихме да ги поставим на мястото им. Бетонните котви бяха вече при Ла Жьоте заедно с шест от завършените модули и сега оставаше само да закараме другите с ремаркето на плитчините, после с лодка до набелязаното място, за да ги привържем с вериги към котвите. След това трябваше да експериментираме, да скъсяваме и удължаваме кабели, да наместваме модулите. Щеше да отнеме време, докато намерим най-доброто положение. После обаче, както каза Флин, плаващият риф ще се намести сам съобразно посоката на вятъра, а ние само ще чакаме да разберем дали експериментът е бил успешен.

Близо седмица нивото на водата беше твърде високо, за да стигнем до Ла Жьоте, а вятърът — твърде силен, за да можем да работим. Той блъскаше по дюната, като вдигаше облаци пясък във въздуха. Чупеше капаци и резета. Докарваше прилива почти до улиците в Ле Салан и бъркаше бясно вълните на Поент Гризнос до пяна. Дори „Брисман 1“ не излизаше в морето и ние започнахме да се питаме дали времето ще утихне поне за кратко, колкото да довършим полусглобената преграда.

— Рано започна — песимистично обяви Ален. — Пълнолунието е след осем дни. Дотогава времето няма да се оправи. Вече не.

Флин поклати глава.

— Стига ни само един ясен ден, за да завършим — каза той. — Да довлечем останалото при отлив. Всичко е готово и чака. После рифът ще се погрижи сам за себе си.

— Но отливите няма да свършат работа — възрази Ален. — По това време на годината водата не се отдръпва достатъчно. И морският вятър не помага. Веднага връща водата обратно.

— Ще се справим — стоически заяви Омер. — Няма да се отказваме сега, когато сме толкова близо до завършека.

— Краят се вижда — съгласи се Ксавие. — Това са само довършителни неща.

Матиас гледаше цинично.

— Твоята „Сесилия“ няма да издържи — отсече той. — Нали видя какво стана с „Елеанор“ и „Кориган“. Тези лодки просто не са пригодени за такова море. Трябва да почакаме да се успокои.

И ние чакахме, седнали мрачно в бара на Анжело като опечалени на погребение. Някои от старците играеха карти. Капюсин седеше в ъгъла с Тоанет и с престорен интерес четеше списание. Някой пусна един франк в джубокса. Анжело донесе бира, на която малцина от нас обърнаха внимание. С ужас следяхме като омагьосани прогнозите за времето: нарисуваните бури се гонеха по картата на Франция, а момичето весело препоръчваше да бъдем предпазливи. Недалеч, на Л’ил дьо Сен, приливите вече бяха изравнили няколко къщи със земята. Отвън хоризонтът ревеше и святкаше. Беше нощ: началото на отлива. Вятърът миришеше на пушек.

Флин се отдалечи от прозореца, където стоеше дотогава.

— Започна се — каза той. — Утре може да бъде прекалено късно.

Ален го погледна.

— Нали не искаш да кажеш, че трябва да го направим тази нощ?

Матиас посегна към чашата си с дьовиноаз и се засмя с неудоволствие.

— Не видя ли какво е времето вън, а, Руже?

Флин сви рамене и нищо не каза.

— Е, тази нощ не можете да ме изкарате навън — продължи старецът. — На Ла Жьоте е тъмно, наближава буря и отливът ще трае кратко. Добър начин сте избрали да се убиете. Да не мислите, че Светицата ще ви спаси?

— Мисля, че Светицата вече си свърши работата — каза Флин. — Оттук нататък сме ние. И аз мисля, че ако изобщо искаме да довършим, това трябва да стане сега. Ако скоро не подсилим първите модули, ще загубим всякакъв шанс.

Ален поклати глава.

— Само луд човек може да излезе навън по това време.

Аристид се подсмихна злобно от своя ъгъл.

— Тук ви е удобно, а? Вие, Геноле, сте все едни и същи. Стоите си в бара и кроите планове, докато животът отвън си тече. Аз ще дойда — отсече той и с мъка се изправи. — Ще държа лампата, ако не мога да направя друго.

Матиас тутакси скочи на крака.

— Ще дойдеш с мен — нареди той на Ален. — Няма да допусна един Бастоне да разправя, че ние, Геноле, се боим от малко работа и вода. Приготвяй се, и бързо! Да беше само тук моята „Кориган“, щяхме да свършим за нула време, но какво да се прави! Защо…

— До моята „Пеош“ твоята „Кориган“ приличаше на крайбрежен кит — подразни го Аристид. — Спомням си, когато…