Крайбрежие

— Тръгваме ли? — прекъсна го Капюсин, като се изправи. — Аз пък си спомням, че някога вие двамата ставахте и за друго, освен за приказки!

Аристид я погледна и се изчерви до корените на мустаците си.

— Ей, Ла Пюс, това не е работа за теб — отговори той сърдито. — Аз и момчето ми…

— Това е работа за всички — каза Капюсин и навлече якето си.

Сигурно представлявахме странна гледка, докато вървяхме през плитчините към Ла Жьоте. Аз докарах крика на гъсенични вериги, единствената му светлина се отрази в плитчините и по доброволците в ботуши и рибарски куртки затанцуваха сенки. Приближих се досами водата, като влачех след себе си ремаркето, на което се мъдреше „Сесилия“. Плоскодънната лодка за стриди се движеше с лекота в плитки води и лесно се товареше от пясъка. Използвахме крика, за да качим един модул на лодката. Тя затъна във водата под тежестта му, но издържа. Имаше по един човек от всяка страна, който да придържа товара. Други доброволци помогнаха да довлечем и да бутнем „Сесилия“ в по-дълбоки води. Бавно, с помощта на дългите весла и малкия двигател лодката за стриди пое към Ла Жьоте. Повторихме този бавен, мъчителен процес четири пъти и докато свършим, приливът наближи.

След това не видях много. Моята работа беше да докарам частите от плаващия риф, после да върна крика и ремаркето на брега. Оттам нататък можех само да се взирам в светлинката, в силуета на „Сесилия“ над синкавите пръстеновидни очертания на брега и да се вслушвам в гласовете сред шума на вълните и вятъра.

Приливът беше близо. Без лодката аз не можех да се присъединя към останалите, но ги наблюдавах с бинокъл от дюната. Знаех, че времето изтича. На Льо Дьовен приливът идва бързо — може би не толкова, колкото под връх Свети Мишел, където вълните се движат по-бързо от галопиращ кон, но със сигурност може да изпревари бягащ човек. Лесно е да се озовеш под вълните, а точно между Поент и Ла Жьоте теченията са бързи и опасни.

Прехапах устни. Много се бавеха. На Ла Жьоте бяха шест човека: Бастоне, Геноле и Флин. Твърде много за лодка с размерите на „Сесилия“. Сега едва ли стигаха дъното с краката си. Виждах движещи се светлини по пясъчните ивици, на опасно разстояние от брега. Уговореният сигнал — две присветвания. Всичко вървеше по план. Но много се бавеха.

По-късно Аристид ми разказа. Веригата, закачена на единия от модулите, попаднала под лодката, като спряла витлото. Морето се надигало. Това, което било толкова просто при отлив, сега станало почти невъзможно. Ален и Флин се борели със закачената верига, като използвали недовършената преграда вместо лост. Аристид седял на носа на „Сесилия“ и наблюдавал.

— Руже! — извикал той, когато Флин се показал над водата след поредния неуспешен опит да освободи веригата. Флин го погледнал въпросително. Бил без яке и шапка, за да се движи по-лесно. — Не може така. Не и в това време.

Ален погледнал нагоре и една вълна го блъснала право в лицето. Той се закашлял, изругал и се гмурнал.

— Можете да се заклещите там — упорствал Аристид. — Вятърът ще блъсне „Сесилия“ в скалите и вие…

Флин само поел въздух и отново се гмурнал. Ален се качил в лодката.

— Ще трябва скоро да се връщаме, иначе ще хвърляме котва върху скалите — извикал Ксавие през вятъра.

— Къде е Гислен? — попитал Ален и се изтръскал като куче.

— Ей там! Всички са вече в лодката освен Руже.

Вълните се надигали. Приливът тръгнал иззад Ла Жьоте и на светлината на фенерите всички видели как напречното течение към Гризнос набира инерция с покачването на водата. Плитчините се превръщали в открито море, а бурята приближавала. Дори аз го усещах. Въздухът беше зареден с електричество. „Сесилия“ се разтърсила — един непривързан модул се блъснал в нея, — Матиас изругал и седнал с цялата си тежест. Ален оглеждал тъмната вода за Флин и за малко не паднал от лодката.

— Не става — тревожно казал той. — Ако не вържем последните два кабела, тази преграда ще се разкъса на парчета.

— Руже! — провикнал се Аристид. — Руже, добре ли си?

— Витлото е свободно — извикал Гислен от кърмата. — Значи Руже все пак го е освободил.

— Тогава къде е, по дяволите? — изревал Аристид.

— Вижте, след малко трябва да тръгваме — настоявал Ксавие. — После ще бъде много трудно да се върнем. Дядо, наистина трябва да тръгваме!

— Не. Ще почакаме.

— Но, дядо…

— Казах: ще почакаме! — Аристид погледнал Ален. — Не искам никой да разправя, че Бастоне е изоставил приятел в беда.

Ален устоял на погледа му около секунда, после се обърнал да намотае едно въже в краката си.

— Руже! — извикал Гислен с цяло гърло.

След миг Флин се показал на повърхността, но от другата страна на „Сесилия“. Ксавие го забелязал пръв.

— Ето го! — изкрещял той. — Издърпайте го!