— Единственият труден момент беше, когато Аристид ме забеляза на стената — каза Флин усмихнат. — Каменната сол не причинява сериозни наранявания, но щипе. Добре, че повечето не попадна в целта.
Не отвърнах на усмивката му. Той вече изглеждаше прекалено доволен от себе си.
Разбира се, не можеше да ни баламосва по отношение на крайния резултат. Това вече беше доста сложна работа. Трябваше да се направят правилни изчисления по сложни математически формули въз основа на скоростта на падане на песъчинките, ъгъла на брега и фазовото ускорение на вълните. За повечето неща се бе наложило да импровизира. Но това беше най-доброто, което можеше да се направи за толкова кратък срок.
— Нищо не обещавам — предупреди ме Флин. — Това е временна мярка. Не е постоянно решение.
— Но ако свърши работа?
— В най-лошия случай ще забави за известно време процеса на разрушаване.
— А в най-добрия?
— Брисман събира пясък от Ла Жьоте. Защо и ние да не го направим?
— Пясък от Ла Жьоте — повторих аз.
— Със сигурност ще стигне за един-два пясъчни замъка. Може би повече.
— Повече — лакомо отвърнах аз. — Повече.
26
За човек от континента сигурно е трудно да разбере. В края на краищата пясъкът обикновено не служи като метафора за постоянство. Написаното в пясъка се заличава. Пясъчните замъци, изграждани с любов, с един замах рухват на земята. Пясъкът е упорит и непостоянен. Той изтърква скалите и поглъща стени под дюните си. Никога не остава неизменен. На Льо Дьовен пясъкът и солта са всичко. Храната ни расте осолена в почвата, от пашата по дюните овцете и козите ни имат крехка, солена плът. Тук пясъкът изгражда тухлите и хоросана. От пясък са огнищата и пещите ни. Островът е променял очертанията си хиляди пъти. Той се мени зигзагообразно при Нид’Пул, като всяка година губи части от себе си. Пясъкът ги възстановява, измива се от Ла Жьоте, обикаля острова като опашка на русалка и незабележимо се мести от едната страна към другата, пени се бавно като пресечено мляко, мята се, въздиша, претъркулва се. Каквото и да се промени, винаги ще има пясък.
Казвам това, за да могат хората от континента да разберат въодушевлението, което изпитвах през тези няколко седмици, а и след това. През първата седмица крояхме планове. След това работихме, и още, и още. Ставахме в пет сутринта и приключвахме късно вечерта. Когато времето беше хубаво, работехме до късна нощ, когато имаше силен вятър или дъжд, пренасяхме работата на закрито — в хангара за лодки, във вятърната мелница на Омер, в изоставен склад за картофи, — само и само да не губим време.
Омер отиде с Ален в Ла Усиниер, за да наемат „Брисман 1“, като обясниха, че им трябва за доставка на строителни материали. Клод Брисман се оказа услужлив: сезонът беше свършил и освен за спешни случаи фериботът се използваше само веднъж в седмицата за превозване на хранителни стоки и продукция от рибената фабрика. Аристид знаеше един склад за автомобилни гуми по пътя за Порник и уреди транспорт до „Брисман 1“, като използва същата фирма за превоз, която обикновено извозваше консервите скумрия от фабриката. Решено бе отец Албан да се заеме със счетоводството — той беше единственият човек, срещу когото нито Бастоне, нито Геноле имаха възражения. Впрочем, каза Аристид, дори хората от континента ще се замислят, преди да измамят свещеник.
Финансирането дойде от най-неочаквани източници. Тоанет извади трийсет златни луидора, скрити в чорап под дюшека — пари, за които дори семейството й не знаеше. Аристид Бастоне дари две хиляди франка от спестяванията си. За да не остане по-назад, Матиас Геноле предложи две хиляди и петстотин франка. Останалите дадоха по-скромни суми: двеста франка от Омер плюс пет чувала цимент, петстотин от Илер, още петстотин от Капюсин. Анжело не даде пари, но обеща безплатна бира за всички работници, докато трае строежът. Това осигури допълнителна работна ръка, макар че на Омер няколко пъти трябваше да се напомня да прекарва повече време в работа, отколкото в бара.
Обадих се на хазяйката си в Париж и й казах, че няма да се върна. Тя се съгласи да закара мебелите ми на склад и да ми изпрати някои неща, от които имах нужда — дрехи, книги и материали за рисуване, — по влака до Нант. Изтеглих остатъка от спестяванията си и закрих сметката. Нямаше да се нуждая от банкова сметка в Ле Салан.
Преградата, както обясни Флин, трябваше да се изгражда на части. Всяка част се състоеше от сто и петдесет автомобилни гуми, наредени и привързани една за друга с авиационни кабели, поръчани от континента. Трябваше да има общо дванайсет такива модула, сглобени на сушата, а после при отлив наредени край Ла Жьоте. Късове бетон, подобни на тези, които се използват за закотвяне на лодките, трябваше да се потопят в морето като котви, привързани с допълнителен кабел за модулите. Само с един крик — този на баща ми — за пренасяне на тежките материали работата вървеше трудно и няколко пъти трябваше да спираме, тъй като не успявахме да доставим навреме необходимите материали, но всеки правеше каквото може.