Крайбрежие

— Баща ти не е единственият тук, който е страдал. Аристид загуби двама синове, единия в морето, другия от инат. Това го озлоби.

По-големият му син Оливие загинал по време на риболов през 1972 година. По-малкият, Филип, прекарал следващите десет години от живота си в дом, където никой не смеел да обели дума за Оливие.

— Разбира се, той тръгна по лош път — Тоанет поклати глава. — Събра се с едно момиче от Ла Усиниер. Можеш да си представиш как го прие Аристид.

Тя била на шестнайсет. Когато разбрала, че е бременна, Филип се паникьосал и двамата избягали на континента, като оставили Аристид и Дезире да се разправят с разгневените й родители. Оттогава в дома на Бастоне било забранено да се споменава името на Филип. След няколко години вдовицата на Оливие починала от менингит и оставила сина си Ксавие на грижите на баба му и дядо му.

— Сега Ксавие е единствената им надежда — обясни Тоанет, повтаряйки като ехо думите на Гислен. — Каквото поиска Ксавие, получава го. Каквото поиска, стига само да остане тук.

Представих си бледото безизразно лице на момчето, неспокойните му очи зад очилата. Ако Ксавие се ожени, беше казал Гислен, със сигурност ще остане. Тоанет сякаш прочете мислите ми.

— Да, може да се каже, че бяха го обещали на Мерседес още в детските им години — продължи тя. — Но моята внучка е своенравна. Има свои планове.

Спомних си Мерседес, намусеното й изражение, нотката в гласа на Гислен, когато заговори за нея.

— Пък и тя никога няма да се омъжи за бедняк — каза Тоанет. — Откакто Геноле загубиха лодката си, момчето им загуби шанса си да я спечели.

Помислих върху това.

— Да не искате да кажете, че Бастоне са блъснали „Елеанор“ в скалите?

— Нищо не казвам. Аз не разпространявам слухове. Но каквото и да е станало с нея, ти най-малко от всички трябва да се намесваш.

Отново се сетих за баща си.

— Той обичаше тази лодка — упорито отсякох аз.

Тоанет ме погледна.

— Може и така да е. Но точно с „Елеанор“ Малкия Жан излезе на последното си плаване, „Елеанор“ намериха изоставена в морето в деня, когато той се изгуби, и оттогава всеки път, когато баща ти я погледне, сигурно вижда брат си да го вика за помощ. Повярвай ми, без нея ще му е по-добре.

Тоанет се усмихна и взе ръката ми в малките си пръсти, сухи и леки като мъртви листа.

— Не се тревожи за баща си, Мадо — каза тя. — Той ще се оправи. Аз ще поговоря с него.

12

Прибрах се в къщата след половин час, за да открия, че Дебелия Жан си е дошъл преди мен. Вратата беше открехната и още щом се приближих, разбрах, че нещо не е наред. От кухнята ме лъхна силна миризма на алкохол и когато влязох, под стъпалата ми издрънчаха късчета стъкло от счупена бутилка дьовиноаз. Това бе само началото.

Той беше счупил всеки глинен и стъклен предмет, който бе успял да намери. Всички чаши, чинии, бутилки бяха потрошени. Бретонските чинии на майка ми, сервизът за чай, малката редица чашки за ликьор от бюфета. Вратата към стаята ми беше отворена: кашоните ми с дрехи и книги бяха разпилени. Бурканчето до леглото ми беше разбито, цветята — стъпкани сред строшеното стъкло. Тишината бе призрачна, в нея още отекваше силата на гнева му.

Това не беше съвсем ново за мен. Пристъпите на баща ми бяха редки, но страшни; след тях винаги идваше ред на гробно мълчание, което траеше с дни, понякога със седмици. Майка ми казваше, че тъкмо периодите на мълчание са я измъчвали най-много: дългите интервали на безжизненост, когато като че ли се е изключвал от всичко, освен от своите ритуали — ходенето до Ла Буш, запоите в бара на Анжело, самотните разходки край морския бряг.

Изведнъж изпитах слабост в краката и седнах на леглото. Какво беше предизвикало този нов изблик? Загубата на Светицата? Загубата на „Елеанор“? Нещо друго?

Спомних си това, което Тоанет ми каза за Малкия Жан и „Елеанор“. Никога не бях го чувала. Помъчих се да си представя какво е изпитал баща ми, когато е научил новината. Може би мъка от загубата на най-старото си творение? Облекчение от това, че Малкия Жан най-после ще почива в мир? Сега разбирах защо не беше участвал в спасяването на лодката. Той искаше тя да се загуби, а аз, глупачката, се бях опитала да я спася.

Взех една книга — от старите, които бях оставила тук — и разгладих корицата й. Гневът му като че ли се беше излял най-вече върху книгите: имаше такива с откъснати страници, други бяха смачкани. Аз единствена от семейството обичах книгите: майка ми и Адриен предпочитаха списания и телевизия. Не можех да се отърся от мисълта, че този вандализъм е насочен пряко срещу мен.