Крайбрежие

— Ла Буш, „Елеанор“, а сега и това — обади се Аристид, който още ме гледаше с изражение на опасна добронамереност. — Кажете ми, казахте ли вече на баща си за Брисман? Или това е поредната ви изненада?

Аз го погледнах стъписана.

— За Брисман?

Старецът се усмихна хладно.

— Чудех се кога ли ще дойде да души наоколо. Място в Лез Имортел в замяна на земя? Това ли ви предложи?

Ксавие погледна към мен, после към Мерседес и Шарлот. И двете слушаха внимателно. Мерседес беше изоставила всички опити да се преструва, че чете, и ме наблюдаваше над ръба на списанието с полуотворена уста.

Устоях на погледа на стареца. Не исках да го лъжа.

— Каквато и работа да имам с Брисман, тя засяга само мен. Няма да я обсъждам с вас.

Аристид сви рамене.

— Значи съм бил прав — каза той с горчиво задоволство. — Вие играете на страната на усиниерците.

— Няма нищо общо с отношенията между саланци и усиниерци — отвърнах аз.

— Не, само с това кое е добро за Дебелия Жан. Нали всички така казват, а? Че се тревожат само за нашето добро!

Винаги съм била избухлива. Бавно избухвам, но ако търпя дълго и ме засегнат силно, може да стане страшно. Сега чувствах как гневът се надига в мен.

— Какво знаете вие? — сопнах се аз. — Никой не се е върнал да се погрижи за вас, нали?

Аристид се вцепени.

— Това няма нищо общо — каза той.

Но аз не можех да се спра.

— Заяждате се с мен още откакто пристигнах. Изобщо не можете да разберете, че обичам баща си. Вие не обичате никого!

Аристид трепна, сякаш го бях ударила и в този миг го видях такъв, какъвто е: не злобно заядливо същество, а уморен стар човек, огорчен и уплашен. Внезапно изпитах съжаление и ми стана мъчно за него — за себе си. Ето, завърнах се у дома, изпълнена с добри намерения, помислих си аз отчаяно. Защо всичко се провали така бързо?

Но Аристид все още не се беше предал: гледаше ме предизвикателно, макар да знаеше, че съм го победила.

— Защо иначе ще се връщаш? — промърмори той тихо. — За какво му е на когото и да било да се връща, освен ако не иска нещо?

— Засрами се, Аристид, стара сврако! — това беше Тоанет, която се бе приближила тихо по пътеката зад нас. Под периферията на шапката лицето й едва се виждаше, но аз срещнах очите й, лъскави като на птица, блестящи. — На твоите години да слушаш хорските приказки! Би трябвало да си поумнял.

Аристид се обърна стъписан. Тоанет — по собствените й думи — беше близо стогодишна, в сравнение с нея той, седемдесетгодишният, беше младеж. Видях как на лицето му неохотно се изписа почтителност, сякаш го беше срам.

— Тоанет, Брисман е ходил в къщата им…

— Че защо да не отиде? — старицата пристъпи напред. — Момичето му е роднина. Какво? Да не очакваш от нея да се интересува от старите вражди? Не ти ли стига, че в Ле Салан от петдесет години хората враждуват?

— Само казвам…

— Нищо недей да казваш — очите на Тоанет светнаха като фишеци. — И само още веднъж да чуя, че пускаш такива грозни клюки…

Аристид гледаше сърдито.

— Това е остров, Тоанет. Не може да не се носят слухове. Няма да е моя вината, ако Дебелия Жан научи.

Тоанет погледна към далечните плитчини, после към мен. Лицето й беше угрижено и тогава разбрах, че е вече късно. Отровата на Аристид вече беше пуснала семена. Запитах се кой ли му е казал за посещението на Брисман, откъде е разбрал толкова много неща.

— Не се тревожи. Аз ще поговоря с него. Той ще ме послуша — Тоанет взе ръката ми в своите: дланите й бяха сухи и кафяви като плавей. — Ела с мен — каза изведнъж и ме задърпа след себе си по пътеката. — С нищо няма да помогнеш, като стоиш тук. Ела с мен у дома.

У дома представляваше къщурка с една стая в далечния край на селото. Беше стара дори по островните понятия, с каменни стени и нисък покрив от обрасли с мъх керемиди, наредени върху греди, почернели от дим. Вратата и прозорците бяха миниатюрни, почти с детски размери, а тоалетната представляваше паянтова барака отстрани на къщата, зад купчината с дърва. Когато наближихме, видях самотна коза да пасе тревата, израсла на покрива.

— Значи си отишла и си уредила всичко, а? — каза Тоанет, като бутна входната врата.

Наложи се да наведа глава, за да не се ударя в гредата.

— Нищо не съм уреждала.

Тоанет свали бялата си шапка и ме погледна втренчено.

— Не си играй с мен, момиче — каза тя. — Знам всичко за Брисман и неговите планове. Опита се да направи същото и с мен, знаеш ли? Място в Лез Имортел в замяна на къщата ми. Дори обеща да поеме разноските за погребението. Разноските за погребението! — старицата се изкиска. — Казах му, че смятам да живея вечно! — тя се обърна към мен с предишния сериозен поглед. — Знам го какъв е. Може да свали гащите на монахиня, ако има на кого да ги продаде. А той има планове за Ле Салан. И в тези планове не влиза никой от нас. Бях чувала това и преди при Анжело.

— Ако наистина има планове, не си представям какви могат да бъдат — отговорих аз. — Той винаги е бил добър с мен, Тоанет. По-добър от повечето саланци.

— Този Аристид! — старата жена се намръщи. — Не го съди прекалено строго, Мадо.

— Защо?

Тя ме побутна с костелив пръст.