Крайбрежие

— Необходими са му особени грижи. Трябва да го накарам да разбере. Някой трябва да прояви благоразумие — спомних си къщата, разпилените парчета стъкло, разкъсаните книги. — Той може да се самонарани — казах накрая.

Флин ме погледна и аз се учудих на строгостта в очите му.

— Звучи ми разумно — каза тихо. — Но ти и аз знаем за какво става дума, нали? — той се усмихна недружелюбно. — Става дума за теб. Всичките ти приказки за отговорност накрая се свеждат до едно. До твоята изгода.

Опитах се да му кажа, че не е така. Но думите, които звучаха така естествено в устата на Брисман, от моята излизаха фалшиви и неубедителни. Виждах, че и Флин мисли така: че го правя за себе си, за собствената си безопасност или може би дори за да отмъстя на Дебелия Жан за всичките години мълчание. Опитах се да му кажа, че не е така. Бях сигурна в това.

Но Флин вече не проявяваше интерес. Сви рамене, кимна и се отдалечи по пътеката бързо и мълчаливо като крадец, а аз гледах след него с нарастващ гняв и смущение. Кой изобщо беше той, по дяволите? Кое му даваше право да ме съди?

Когато пристигнах в Лез Имортел, установих, че вместо да се разсее, гневът ми бе нараснал. Вече не се чувствах способна да говоря с Брисман — донякъде се страхувах от това, че първата мила дума към мен ще отприщи порой от сълзи, които сдържах още от деня на пристигането си. Вместо това тръгнах да се разхождам по вълнолома, като се наслаждавах на тихия шум на водата и гледката на малките увеселителни корабчета, които сновяха из залива. Беше още рано за туристите: само неколцина лежаха по плажа под крайбрежната алея, където на белия пясък се мъдреше ред прясно боядисани колиби.

От другата страна на улицата забелязах млад мъж, който ме наблюдаваше от седалката на лъскав японски мотоциклет. Дълга коса над очите, небрежно увиснала цигара между пръстите, тесни джинси, кожено яке и рокерски ботуши. Трябваше ми известно време, за да го позная. Жоел Лакроа, красивият и доста разглезен син на единствения полицай на острова. Той остави мотора си до бордюра и пресече улицата, за да дойде при мен.

— Не сте от тук, нали? — попита, като дръпна от цигарата си.

Беше ясно, че не ме помни. Пък и защо да ме помни в края на краищата? Последния път, когато говорих с него, бяхме ученици и той беше с две години по-голям от мен.

Жоел ме огледа с интерес и се усмихна.

— Мога да ви разведа наоколо, ако искате — предложи той. — Да разгледате това-онова, каквото има, де. Не е много.

— Някой друг път, благодаря.

Жоел хвърли цигарата си на улицата.

— Къде сте отседнали? В Лез Имортел? Или имате роднини тук?

По някаква причина — може би заради оценяващия му поглед — нямах желание да му казвам коя съм. Кимнах.

— Отседнах в Ле Салан.

— Сигурно ви харесва примитивният живот, а? Там, на запад, при козите и солните тресавища? Много хора там имат по шест пръста на всяка ръка, знаете ли? Бракове между роднини — той завъртя очи, после ме погледна по-внимателно и макар и със закъснение, ме позна. — Познавам те — каза накрая. — Ти си момичето на Прасто. Моник… Мари…

— Мадо — отговорих аз.

— Чух, че си се върнала. Не те познах.

— Как ще ме познаеш? Никога не сме били приятели, нали?

Жоел самодоволно отметна косата си.

— Значи си се върнала в Ле Салан? Какви ли не хора има! — безразличието ми охлади интереса му. Той отново запали цигара, като използваше сребърна запалка „Харли Дейвидсън“, голяма почти колкото пакет „Житан“. — На мен ми дай живот в градовете. Един ден ще яхна мотора и ще отпраша, хе-хе. Където и да е, само не тук. Не си мисли, че ще кисна в Льо Дьовен до края на живота си — Жоел прибра запалката в джоба си и тръгна с важна крачка през улицата към хондата, като ме остави сама пред колибите.

Бях свалила обувките си и пясъкът под краката ми вече беше топъл. Отново усетих плътността му. На едно място още личаха следи от трактор, останали от миналата нощ. Спомних си как колелата на ремаркето затънаха, докато се мъчехме да изкараме пострадалата „Елеанор“ на пътя, как поддадоха под натиска на общата ни тежест, спомних си и аромата на див чесън на дюните…