Крайбрежие

Най-после свършиха работата и всички си направиха почивка. Флин седна на мокрия пясък и опря гръб в колелото на трактора. Капюсин и Ален запалиха по една „Житан“. В този край на острова континентът се виждаше ясно, окъпан в оранжев блясък. От време на време примигваше фар, изпращайки надалеч простичкото си послание. Студеното небе беше пурпурно, млечнобяло на хоризонта, с едва проблясващи звезди между облаците. Вятърът откъм морето пореше сякаш с нож мокрите ми дрехи, като ме караше да треперя. Ръцете на Флин бяха в кръв. Дори на оскъдната светлина се виждаше точно къде мокрите въжета са се врязали в дланите му. Малко съжалявах, че му се бях разкрещяла. Бях забравила, че не носи ръкавици.

Гислен дойде и застана до мен. Усещах дъха му близо до врата си.

— Добре ли си? Лодката здравата те цапардоса.

— Добре съм.

— Премръзнала си. Трепериш. Мога ли да…

— Остави. Добре съм.

Може би не трябваше да му отговарям толкова рязко. Той беше добронамерен. Но в гласа му имаше нещо — някакъв страховит стремеж да ме закриля. Някои мъже се отнасят по този начин към мен. От сянката до колелото на трактора като че ли дочух Флин тихичко, подигравателно да се кикоти. Забелязах, че никой не пита как е.

Бях толкова сигурна, че накрая Дебелия Жан ще се появи. Сега, когато беше вече късно, се запитах защо не е дошъл. В края на краищата не можеше да не е чул за „Елеанор“. Избърсах очи, чувствах се потисната.

Гислен продължаваше да ме гледа над огънчето от цигарата си. В полумрака неоновата му фланелка излъчваше болнаво сияние.

— Сигурна ли си, че си добре?

Усмихнах се едва забележимо.

— Съжалявам. Трябваше да измъкнем „Елеанор“. Да имаше малко повече хора! — потрих ръце, за да ги стопля. — Мисля, че Ксавие щеше да помогне, ако Аристид не беше тук. Личеше си, че иска.

Гислен въздъхна.

— Някога с Ксавие се погаждахме много добре. Естествено, той е Бастоне. Но тогава това нямаше голямо значение. Сега обаче Аристид не го изпуска от поглед и…

— Отвратителен старец. Какво иска?

— Мисля, че го е страх — каза Гислен. — Само Ксавие му остана. Иска той да се установи на острова и да се ожени за Мерседес Просаж.

— Мерседес? Тя е хубаво момиче.

— Свястна е.

Беше тъмно и не можеше да се види, но по тона на Гислен личеше, че се е изчервил.

Гледахме как небето почернява. Гислен допуши цигарата си, докато Ален и Матиас оглеждаха щетите по „Елеанор“. Беше по-лошо, отколкото си мислехме. Скалите бяха обелили дъното. Рулят беше на трески, а двигателят липсваше. Червеното мънисто за късмет, което баща ми слагаше на всяка от лодките си, висеше на счупения нос. Мъжете я изтеглиха на пътя и аз тръгнах след тях. Чувствах се изцедена и болна. Докато вървях, забелязах, че старият вълнолом в далечния край на плажа е укрепен с каменни блокове, така че образуваше широка дига, която стигаше чак до Ла Жьоте.

— Това е ново, нали? — попитах аз.

Гислен кимна.

— Брисман го направи. Заради силните приливи през последните две години. Измиват пясъка. Тези камъни го предпазват донякъде.

— Такова нещо ви трябва в Ле Салан — отбелязах аз, като си спомних щетите в Ла Гулю.

Жожо се усмихна.

— Върви при Брисман. Сигурен съм, че ще знае какво да направи.

— Да не мислиш, че ще го молим? — промърмори Гислен.

— Вие, саланците, сте упорито племе — каза Жожо. — По-скоро ще оставите цялото село да отиде под водата, отколкото да платите за строителни работи.

Ален го погледна. Усмивката на Жожо веднага се разшири и оголи едрите му зъби.

— Откога разправям на баща ти, че ви трябва застраховка. Никога няма да ме послуша — той погледна към „Елеанор“. — И без това й е време вече да отива за отпадъци. Купете си нещо ново. Модерно.

— Добра си е — каза Ален, без да се хваща на въдицата. — Тези стари лодки са вечни. Изглежда по-лошо, отколкото е наистина. Трябват й няколко кръпки, нов двигател…

Жожо се разсмя.

— Такива сте вие, саланците — отвърна той. — Главите ви са пълни с камъни. Твоя работа, закърпи я. Ще ти струва десет пъти повече, отколкото когато сте я купили. И какво ще правите? Знаеш ли колко изкарвам аз за един ден по време на сезона само от превоз?

Гислен го изгледа злобно.

— Може ти да си взел двигателя — сопна му се той, — та да го продадеш при някоя от екскурзиите до континента. Винаги си въртял търговия. Никой нищо не те пита.

Жожо се озъби.

— Както виждам, вие, Геноле, още не сте се научили да си затваряте устата. Дядо ти беше същият. Кажи ми, какво стана, когато се съдихте с Бастоне? Колко спечелихте от това, а? А колко ви струваше, сметнахте ли? А на баща ти? А на брат ти?

Гислен наведе глава засрамен. Всички в Ле Салан знаят, че съдебният процес между Геноле и Бастоне продължи двайсет години и разори и двата рода. Причината — почти забравен спор за плитчините за стриди край Ла Жьоте — стана история дълго преди края на процеса, защото движещите се пясъчни ивици погълнаха спорната територия, но враждата не стихна, а продължи да се предава от поколение на поколение, сякаш за да компенсира щетите в пропиляното наследство на двете семейства.