Крайбрежие

Едва няколко минути по-късно се сетих да надзърна в стаята на Адриен. Разбира се, тя беше непокътната. Дебелия Жан като че ли изобщо не беше влизал вътре. Сложих ръка в джоба и напипах снимката от рождения ден. Беше още там. Адриен се усмихваше на мястото, където някога бях аз, дългата коса скриваше част от лицето й. Сега си спомних как на рождения ми ден и тя винаги получаваше подарък. Тази година това бе роклята, която носеше на снимката — бяла тясна рокля без талия с червена бродерия. Аз получих първата си въдица. Харесвах я, разбира се, но понякога се питах защо никой не се е сетил да купи рокля и на мен.

Дълго време лежах в леглото на Адриен, закрила лице с избелялото розово покривало, докато миризмата на дьовиноаз изпълваше ноздрите ми. После станах. Видях се в огледалото на гардероба й: бледа, с подпухнали очи, с разрошена коса. Дълго се оглеждах. Излязох от къщата, като стъпвах внимателно по парчетата натрошено стъкло. Каквото и да става с Дебелия Жан, казах си — каквото и да става с Ле Салан, — не съм аз човекът, който може да помогне. Той го беше показал съвсем красноречиво. Тук свършваше отговорността ми.

* * *

Тръгнах за Ла Усиниер с по-голямо облекчение, отколкото можех да си призная. Все пак опитах, повтарях си аз. Наистина опитах. Ако бях получила поне някаква подкрепа… Но мълчанието на баща ми, неприкритата враждебност на Аристид, дори двусмислената любезност на Тоанет ми показаха, че съм сама. Дори Капюсин, след като научеше за намеренията ми, най-вероятно щеше да вземе страната на баща ми. Тя открай време беше привързана към Дебелия Жан. Не, Брисман беше прав. Някой трябваше да прояви благоразумие. А саланци, които отчаяно се държаха за суеверията си и старите си обичаи, докато морето с всяка година вземаше все повече жертви, нямаше да разберат. Трябваше това да бъде Брисман. И ако аз не можех да вразумя Дебелия Жан, вероятно докторите на Брисман щяха да успеят.

Поех по дългия обиколен път към Лез Имортел покрай Ла Буш, където приливът събираше сили да тръгне към брега с далечно бучене. Оттатък Ла Буш, на най-тясното място на острова, можеш да видиш едновременно прилива от двете му страни. Един ден провлакът, който съединява двете части на Льо Дьовен, ще се прекъсне и завинаги ще отдели Ле Салан от Ла Усиниер. И когато това стане, казах си, ще дойде краят на саланци.

Бях така унесена в мислите си, че за малко да не забележа Дамиен Геноле, седнал почти неподвижно на скалата над мен с цигара в ръка. Момчето беше с коженото си яке, закопчано догоре, и с рибарски ботуши. Рибарската му чанта и въдица бяха оставени на скалата до него.

— Извинявай — каза той, като видя, че подскочих от изненада. — Не исках да те стряскам.

— Няма нищо. Не очаквах да видя никого тук.

— Тук ми харесва — отбеляза Дамиен. — Тихо е. Хората не ме закачат — той погледна морето и синьо-зелените води се отразиха в очите му. — Харесва ми да гледам как приливът тръгва към брега. Като войска на поход.

Дръпна от цигарата си, като я закриваше с длан, за да я предпази от вятъра. Не гледаше към мен, а се взираше някъде над главата ми в белите къдрици край бреговете на Ла Жьоте и в сивотата отвъд, чак до континента. Изражението му беше странно, едновременно детско и учудващо зряло.

— Съвсем скоро всички нас няма да ни има, нали? — каза Дамиен тихо. — Всички саланци. Ще изчезнем и по-добре, ще се отървем — той отново доближи цигарата до устата си и за миг лицето му се озари. — Онези усиниерци добре са се сетили — отсече момчето решително. — Заливаме всичко с бетон и започваме отначало. Лично аз чакам с нетърпение.

Бях изминала половината път до Лез Имортел, когато срещнах Флин, който вървеше в обратна посока. Не очаквах да срещна когото и да било — пътеката край брега беше тясна и рядко някой минаваше по нея, — но той сякаш не се изненада, че ме вижда. А и тази сутрин поведението му се беше променило, веселото безгрижие бе заменено с делова предпазливост, очите му като че ли бяха угаснали. Запитах се дали не се дължи на станалото миналата вечер с „Елеанор“ и почувствах как сърцето ми се свива.

— Още няма помен от Светицата, а? — бодрият ми тон прозвуча фалшиво дори на мен самата.

— Отиваш в Ла Усиниер — това не беше въпрос, макар по всичко да личеше, че Флин очаква отговор. — При Брисман — добави той със същия неутрален тон.

— Като че ли всички се интересуват от това какво правя — отбелязах аз.

— Трябва да се интересуват.

— Какво означава това? — ясно долових рязката нотка в гласа си.

— Нищо.

Флин понечи да тръгне, като отстъпи встрани, за да ми направи път, загледан вече в друга посока. Изведнъж ми се стори много важно да го спра. Той поне можеше да разбере гледната ми точка.

— Моля те. Ти си му приятел — започнах аз. Знаех, че разбира за кого говоря.

Флин спря за малко.

— Е, и?

— Ами, може би ще успееш да говориш с него. Да го убедиш по някакъв начин.

— Какво? — попита той. — Да го убедя да си тръгне?