Крайбрежие

Спрях. Този аромат. Тогава също мислех за него. По някаква причина го свързвах с Флин и с нещо, което Матиас Геноле бе казал в пристъп на ярост, с треперещи ръце, разгневен от забележка на Жожо льо Гоелан — нещо за някакъв плаж. Това беше. „Можеше да бъде наш.“ Защо? Късметът се обръща, каза той. Но защо спомена плажа? Нещо все още ми убягваше, нещо свързано с ухание на мащерка и див чесън и сол от дюните. Няма значение, не беше важно. Стигнах до самата вода, която се готвеше да придойде, но още чакаше, леко се плискаше и образуваше ручейчета в пясъка, процеждаше се през пукнатините под скалите. Отляво, недалеч от кея, се виждаше дигата, подсилена с каменни блокове, така че да образува широк вълнолом, който се простираше на сто метра разстояние. Две деца вече се катереха по него, аз чувах виковете им, толкова сходни с писъците на чайките в ясния въздух. Опитах да си представя какво би направил един плаж с Ле Салан, каква търговия би донесъл, какво оживление. Този плаж ви е късметът, беше казал Матиас. Лисицата Брисман за пореден път бе оправдал прозвището си.

Камъните на вълнолома бяха още гладки и незамърсени от миди и водорасли. Откъм близката страна той беше висок около два метра; от далечната бе много по-нисък. Там се беше събрал пясък, довлечен от течението. Чувах двете деца, които играеха там, като се замеряха с шепи водорасли и възторжено пищяха. Погледнах отново към колибите. Единствената оцеляла колиба в Ла Гулю се издигаше високо над земята: представих си дългите й крака като на насекомо, стъпили на скалата. Колибите край Лез Имортел стояха здраво на земята, почти нямаше процеп отдолу, в който да се пъхнеш.

Плажът се е сдобил с пясък, казах си аз.

Изведнъж разбрах: ароматът на див чесън се усили и чух Флин да казва как Тоанет си спомня, че е имало и кей, и плаж, и всичко останало в Ла Гулю. Представих си колибата на брега и се замислих къде се е дянал всичкият пясък.

Децата още се замеряха с водорасли. В далечния край на вълнолома имаше много водорасли, не толкова, колкото се събираха някога в Ла Гулю, но при Лез Имортел някой сигурно ги чистеше всеки ден. Когато се приближих, видях, че сред кафявите и зелените водорасли има нещо тъмночервено и това червено ми напомни нещо. Разрових ги с крак, за да махна горния слой.

И тогава го познах. Беше лошо пострадало от прилива, коприната се бе разръфала, а бродерията беше разкъсана и цялото беше овъргаляно в мокър пясък. Но не можеше да се сбърка. Церемониалната пола на света Марина, изгубена в нощта на фестивала и изхвърлена на брега не в Лакомницата, както очаквахме, а тук, в Лез Имортел, късметът на Ла Усиниер. Изхвърлена от прилива.

Приливът.

Изведнъж почувствах, че треперя, но не от студ. Обвинявахме южния вятър за всичките си нещастия, но всъщност приливите и отливите се бяха променили; същите, които някога подгонваха рибата към Лакомницата и които сега й бяха взели всичко, приливите, които връхлитаха през малкия залив право в селото, а преди Поент Гризнос ни пазеше от тях.

Дълго гледах парчето коприна и не смеех дори да си поема дъх. Толкова много асоциации, толкова много образи. Гледах крайбрежните колиби, пясъка, стария вълнолом. Кога е бил построен за пръв път? Кога са изчезнали плажът и кеят в Ла Гулю? А и тази нова конструкция бе построена върху старата толкова скоро, че дори мидите и раците още не бяха се настанили.

Едно води към друго: дребни причинно-следствени връзки, дребни промени. Приливите и теченията се променят бързо на остров, толкова малък и песъчлив като Льо Дьовен, и последиците от всяка подобна промяна могат да бъдат опустошителни. Силните приливи измиват пясъка, беше казал Гислен в нощта, когато спасявахме „Елеанор“. Брисман пазеше инвестициите си.

Той беше мил с мен, загрижен за последиците от наводнението. Освен това проявяваше интерес към земята на Дебелия Жан. Беше предлагал и на Тоанет да купи къщата й. С колко други бе разговарял за същото?

Приливите и отливите се променят, без да питат. На острова това е аксиома. Но морето не е напълно произволна сила. Понякога тя може да бъде предсказана — дори до известна степен овладяна. Саланци обаче са забележително незаинтересовани по отношение на причината и следствието в околния им свят. За тях изучаването на приливите и отливите е загуба на време. Може би затова толкова години не бяха забелязали. Погледнах отново парчето окъсана коприна, част от церемониалните одежди на света Марина. Толкова малък ключ ме доведе до такова мащабно заключение. Но сега, след като бях направила връзката, мисълта за това ме обсеби. Възможно ли беше предпазните мерки на Брисман да са повлияли по някакъв начин на приливите в Ле Салан? И ако е така, дали той бе разбрал?

13

Първата ми мисъл беше веднага да отида при Брисман. След това обаче размислих и реших да не го правя. Представих си стъписания му поглед, присмехулната искрица в очите, чух щедрите изблици на смях, докато се опитвам да му обясня подозренията си. А и той беше добър с мен, почти като баща. Мразех се за това, че го подозирам.