Конго

3. Лагер над Морути

На една висока площадка над Морути, „мястото на тихите ветрове“, Мънро изкрещя заповеди на суахили и носачите на Кахега започнаха да разопаковат багажите си. Карън Рос погледна часовника си.

— Да не правим почивка?

— Да — отвърна Мънро.

— Но сега е едва пет часа. Има още два часа докато се стъмни.

— Оставаме тук — каза той. Морути се намираше на 1500 фута над морското равнище; още два часа път и щяха да се озоват сред тропическата гора в подножието. — Тук е далеч по-хладно и по-приятно.

Рос каза, че не дава пет пари за приятностите.

— О, ще започнеш — увери я Мънро.

Той беше решил да сведе до минимум придвижванията и престоя в тропическата гора. Напредъкът в джунглата беше муден и свързан с хиляди проблеми; сблъсъкът им с калта, пиявиците и треската щеше да е повече от жесток.

Кахега го повика на суахили; Мънро се обърна към Рос.

— Кахега иска да знае как да вдигне палатките.

Кахега държеше в ръце смачканата на кълбо сребриста тъкан; другите носачи бяха не по-малко объркани от него. Ровеха се като замаяни из багажа, търсейки познатите рейки или пръти, но напразно.

Оборудването на лагера на ТСЗР беше конструирано по договор от екип на НАСА през 1977 година, на базата на разбирането, че оборудването на експедициите в диви и непознати области беше останало практически непроменено още от осемнадесети век.

— Много отдавна имаме нужда от модерно оборудване за изследователските ни експедиции — заяви ТСЗР и поиска авангардни подобрения по отношение на лекотата, удобствата и ефикасността на експедиционната екипировка. НАСА конструираха наново абсолютно всичко, като се започне от дрехите и обувките до палатките и готварските принадлежности, храната и менюто, комплектите за първа помощ, и системите за комуникация предназначени за експедициите на ТСЗР по най-отдалечените кътчета на земята.

Палатките с нова конструкция бяха характерни за подхода на НАСА. НАСА беше определила, че теглото на палатката се съставя основно от опорните елементи. Освен това еднослойните палатки осигуряваха много лошо изолация. Успееха ли да постигнат добро изолиране на палатката, тогава дрехите и спалните чували можеха да намалят обема си, а оттам и теглото, също както и изискванията за дневния калоричен рацион на членовете на експедицията. И след като въздухът беше отличен изолатор, очевидното решение представляваше пневматична палатка без всякакви опорни елементи; конструкцията на НАСА тежеше само шест унции.

Рос вдигна първата палатка с помощта единствено на малка крачна помпа. Тя беше изработена от двуслоен сребрист Милар. Носачите запляскаха във възторг ръце; Мънро развеселен поклати глава; Кахега измъкна някакво дребно сребристо устройство с размера на кутия за обувки.

— А това, докторе? Какво е това?

— Тази вечер няма да ни трябва. Това е климатична инсталация.

— Никъде не стъпвам без такова нещо — изрече Мънро, все така развеселен.

Рос го стрелна със злобен поглед.

— Изследванията сочат, че единственият най-голям фактор ограничаващ ефективността на трудовия процес, е околната температура, със склонността към заспиване като втори фактор — каза тя.

— Наистина.

Мънро се изсмя и погледна към Елиът, но Елиът старателно попиваше гледката на тропическата гора при залез слънце. Ейми го доближи и го дръпна за ръкава.

Жена и космат нос карат, сигнализира тя.

Ейми хареса Мънро още от самото начало, и чувството беше взаимно. Вместо да я потупва по главата и да се отнася с нея като дете, както повечето хора, Мънро инстинктивно се отнасяше към нея като към жена. А и той бе прекарало достатъчно време край горилите, и познаваше добре поведението им. Макар и да не познаваше американския език на знаците, всеки път, когато Ейми повдигнеше ръце, разбираше, че иска да я чешат. И за минута-две угаждаше на желанието й, докато тя започнеше да се търкаля по земята и да грухти от задоволство.

Ейми обаче съпреживяваше всеки конфликт в околните и сега навъси чело.

— Те само си говорят — опита се да я успокои Елиът.

Тя сигнализира, Ейми иска яде.

— Ей сега — каза й той. Обърна се и видя Рос да разпъва антената на радиостанцията; от сега нататък това щеше да бъде ежедневен ритуал, който всеки път щеше да впечатлява Ейми. Предавателят за връзка със спътника ретранслатор тежеше шест паунда, и електронните противосмущаващи устройства тежаха още само три паунда.

Първоначално Рос разпъваше сгънатия чадър на сребърната чиния на антената, с пет фута диаметър. (Ейми беше направо влюбена в това; всеки следващ ден тя непрекъснато питаше Рос кога „отваря метално цвете“.) После закрепваше корпуса на предавателя, включвайки в него крилоно-кадмиевите батерии. След това идваше редът на противосмущаващите модули, и накрая свързваше миниатюрния компютърен терминал с малката му клавиатура и триинчовия видеоекран.