Коледа

Полежахме така доста време, без някой да каже дума. Това положение ми доставяше тайно удоволствие, понеже Рост просто изгаряше от любопитство да научи какво бяхме видели и чули. Той ту се изправяше и сядаше, ту отново си лягаше, въртеше се ту наляво, ту надясно и все по-малко можеше да скрие нетърпението си. Но пък не му се искаше да го помислим за нахален човек. Към Винету съвсем не смееше да се обърне, затова най-сетне се реши да заговори мен:

— Мистър Шетърхенд, лежите си тъй спокойно. Да не би вече да спите?

— Не — отвърнах аз.

— Слава Богу! Иначе вероятно щеше да се наложи да ви събудя.

— Защо?

— Защото все пак, тъй да се каже, и аз съм живо същество с човешки чувства.

— И тъкмо сега ли са се обадили тези човешки чувства, мистър Рост? Вие непрекъснато се надигате и пак лягате, въртите се насам-натам така, сякаш чувствата ви са твърде болезнени.

— Е, чак болезнени не са, но са извънредно неприятни. Слушайте, милорд, вярно, че мога да различавам ромбовидния мускул от трапецовидния, но да виждам и чувам неща, които стават на една английска миля от мен, това вече за съжаление ми е невъзможно.

— Но и никой не го иска от вас, мистър Рост.

— Напротив! Изглежда се иска от мен, защото, ако вие не го искахте, сигурно щяхте да имате благосклонността да ми разкажете дали и как ви се удаде да се промъкнете тайно до онези хора.

— Добре! Ако това ви е болката, мога да ви помогна. Ще научите каквото желаете. И така дали: да, успяхме. А как: по-добре и по-лесно, отколкото очаквахме.

— Моля, по-нататък!

— Какво по-нататък? Нали отговорих на въпросите ви!

— Е, да, ама по какъв начин! Не ме вземайте за някой обикновен любопитен нахалник! Тук, високо в Скалистите планини, където и най-незначителната дреболия може да придобие неочаквано голяма важност, се разбира от само себе си, че не ми се иска да остана в неведение относно онова, което сте узнали. Милорд, с вашето любезно разрешение ще ви кажа, че моят вътрешен глас…

— Добре! Давам ви това разрешение — прекъснах го аз. — Нека вашият вътрешен глас ви нашепне всичко, каквото толкова много ви се иска да научите.

— Колко сте жесток! В този момент моят вътрешен глас не знае повече от мен. Не може ли поне да ми кажете кои са петимата ездачи и дали наистина, както предполагахте вие, пътуват заедно?

— Да, ще ви кажа. Поизмъчих ви малко само защото съм в добро настроение. Но съм в състояние да ви обезщетя с изключително важни новини. Проповедникът е тук!

— Какво? Кой? — подскочи той от изненада. — Проповедникът?

— Да.

— Та това е… във висша степен удивително!

— Изобщо не съм удивен, понеже, кажи-речи, очаквах да го срещна тук в планините. Но с него е и един друг човек, когото сте обслужвали в хотела. Това е онзи непознат, дето седеше на масата до прозореца заедно с четирима или петима местни хора.

— Знам кого имате предвид, мистър Шетърхенд! Бях си помислил, че той ще пренощува при нас, ала се Оказа, че няма такова намерение.

— И не можете да му се сърдите. Искал е само да вземе нещо и после незабавно да си плюе на петите.

— А какво?

— Златото на Уотър.

— Какво говорите, милорд! Значи е бил съучастник на проповедника, така ли?

— Да. Той е същото лице, което беше заедно с проповедника в съседната на моята стая, където разговаряха. На вас не ви се вярваше, ала аз не съм се излъгал.

— Значи все пак е тъй! Знаете ли за какво разговаряха двамата?

— Ще научите по-късно! Тук има и още една интересна личност.

— Кой е той?

— Самият крадец, който… но нека бъда по-кратък: тук са и тримата участници в обира — проповедникът, който надуши плячката и създаде всички условия за успеха, взломаджията, който отвори сандъка, и човекът, стоял на двора, за да посреща спусканото от горе злато.

— Та ние и не можехме да си пожелаем по-хубава среща от тази. Знаете ли, един вътрешен глас ми нашепва, че крадците мъкнат нъгитсите със себе си.

— А-а, тъй ли?

— Ами да. Ще им ги отнемем и ще ги върнем на законния им собственик.

— Колко хубаво звучи! Жалко само, че отдавна вече са продали златото.

— Къде?

— И аз не знам. Вероятно в Сейнт Луис.

— Значи не го носят със себе си?

— И през ум не им минава. Как изобщо ви хрумна странната мисъл, че крадците ще вземат да влачат тежкото злато със себе си? Това би било най-голямата глупост. Всеки крадец се стреми да превърне плячката си в пари, а вие смятате тези изпечени мошеници за толкова слабоумни да помъкнат двайсет и пет килограма нъгитси, та така по-лесно да се докаже извършеният обир и да им отнемат златото.

— Съвсем прав сте, милорд! Тази изненадваща среща с тримата типове напълно ме обърка. Но поне знам какво ще правите с тях.

— Е, какво?

— Ще ги заловите и ще ги върнете в Уестън.

— Нямаме такова намерение.

— Че защо?