Коледа

Карпио беше именно един такъв нещастник. Бях предвидил това и от приятелски чувства към него веднъж поех риска в разговор с баща му по съвсем деликатен начин да направя съответната забележка, но така ми отрязаха квитанцията, че безмълвно си тръгнах. Освен това трябваше да чуя думи и изрази като „хлапашки възгледи, недозрели разсъждения и нахално вмешателство в работи, от които нищо не съм разбирал“, а по-късно забелязах, че по възможност семейството се мъчеше да ми попречи да общувам с техния син. Всъщност това бе и истинската причина постепенно да прекъснем нашата кореспонденция, която поддържахме известно време след моето завършване. Изглежда, онези хора си мислеха, че ще използвам нашата писмовна връзка, за да придумам Шарана да последва моя съвет, за който баща му не искаше и да чуе.

Всъщност до този момент не знаех какво е станало с него и бях очаквал всичко друго, но не и да срещна моя разсеян и непохватен приятел тук, в Дивия запад, където повече от всякъде другаде по широкия свят пред мъжа се поставя изискването не само да се нарича мъж, но и действително да е истински мъж. Ако знаеше само, че споменатият току-що в разговора им негов приятел Сафо, този „негодник“, се беше стаил между храстите зад гърба му и го подслушваше! Вече си бях изяснил толкова добре в какви отношения бе със своя роднина, че по-късно беше излишно да ми разправя каквото и да било. Старият кожодер го беше оценил твърде високо като някогашен семинарист (В случая — учащ, посещавал институт за първоначални учители. Б. пр.), беше го мислил за много полезен млад човек и го беше повикал при себе си в Америка, за да го използва здравата без никакво възнаграждение. Но тъй като е било неминуемо съвсем скоро да разбере заблудата си, а и от него като нищо можеше да се очаква да се откаже от неудобния си племенник и да го зареже в отчайващо положение, на мен не ми беше ясно защо не го беше направил досега. Не само го бе задържал при себе си, но дори го беше помъкнал да пътуват заедно. Несъмнено той преследваше някаква цел, която засега не можех да отгатна, но се надявах все пак да успея да разкрия тайните му замисли.

Страшно много ми се искаше да се измъкна от храстите и от все сърце да кажа на „милия чичо“ мнението си за него, ала не биваше. Трябваше да последвам Винету, който още при последните думи на Егли се измъкна заднишком от храсталака, за да се отдалечи, преди пламъците на огъня да бяха осветили всичко наоколо. Скоро го настигнах и заедно се шмугнахме между дърветата, бързайки да изпреварим Корнър и Шепард, като се надявахме да доловим още някоя и друга дума от разговора им. Те се връщаха при конете си. Гледахме час по-скоро да излезем от гората, а после се втурнахме покрай нея и най-сетне залегнахме зад няколко врязващи се в равнината храсти, близо до които двамата непременно щяха да минат. Вече се бяхме отдалечили от огъня толкова, че оттам нямаше как да дочуят човешките гласове, и затова мислехме, че може би Корнър и Шепард ще завържат разговор, без да полагат особени усилия да приказват по-тихо.

Стана както и предполагахме. Скоро те се появиха и ние чухме Корнър да казва на приятеля си:

— … тъй че не е нужно да убиваме стария. Доверието му в нас е непоклатимо и на всичко отгоре дори ни смята за джентълмени.

— Но младежа! Да си загуби шпорите! Просто не мога да си го представя. Какво ще правим с този тип?

— Щом сме го довлекли до тук и сме се ядосвали на глупостите му, без досега да сме полудели, то сигурно ще издържим и малкото дни, които ни остават, докато стигнем до файндинг-хоула.

— Well! Но после нито ще мълчим повече, нито ще се церемоним много-много. Дойде ми до гуша да съм свидетел на такива гламавщини, чието място е в детската стая, но не и високо в Скалистите планини! Сега се връщаме при тях, казваме им, че лосът…

По-нататък не можахме да чуем нищо повече, защото двамата ни отминаха. Изчакахме още някоя и друга минута, а после бавно закрачихме подир тях. След кратко време по глухо отекващия тропот от копитата на конете им разбрахме, че ги бяха взели от скривалището и се отправяха малко навътре в прерията, за да си дадат вид пред двамата Лахнер, че едва сега пристигат при езерото.

Когато се върнахме при Рост, той се зарадва, че ни вижда пак толкова скоро. След като бяхме изпълнили най-неотложната си и важна задача, предстоеше да заведем конете си на водопой. Яхнахме ги и изминахме значително разстояние покрай гората, простираща се по северния бряг на езерото, а после заведохме жребците си до реката, която беше свързана с езерото. Щом животните утолиха жаждата си, ние потърсихме подходящо място за пренощуване, там спънахме конете, постлахме одеялата си и се разположихме удобно върху тях.