Коледа

— Моля те, скъпи чичо, не се ядосвай излишно! Не си виновен, че понякога си разсеян. Сигурно това е родова черта, понеже моите сестри страдаха от същия недостатък.

— Не ми излизай толкова често със сестрите си! Поне сто пъти си ми го казвал за тях и също толкова пъти съм ти привеждал необорими доказателства, че твоите сестри са съвсем разумни лейдис, докато единствено ти си бил винаги овчата глава, която е вършила всички онези щуротии, дето им ги приписваш на тях. Платих дълговете ви и те повиках да дойдеш в Америка, за да те направя свестен човек, но само си навлякох големи ядове, защото от теб нищо не става.

— Скъпи чичо, не ми натяквай винаги за онази малка сума, която на времето изпрати на баща ми! Знаеш, че това дълбоко ме натъжава.

— Малка сума ли казваш? Двеста долара били малка сума! Да, вярно, който подобно на теб още като пълен голтак и беден ученик подарява на някаква си скитничка двайсет талера, че и още не знам си колко гулдена, той, разбира се, не може да има никаква представа за стойността на парите.

— Не бях аз, а моят приятел Сафо.

— Приятел ли? Опазил ме Господ от такъв приятел! Нали една част от гулдените са били твои. Разказвал си ми го много пъти, защото и до ден-днешен си привързан към този негодник, който те е подвел да…

При тези думи племенникът гневно избухна:

— Слушай, чичо, само не обиждай така моя Сафо! Знаеш, че това е тема, която не бива да засягаш. Ако бях имал възможността да общувам с него по-дълго, сега нямаше да се скитам из Дивия запад, докато той сигурно си има в отечеството някоя много хубава служба. Разделихме се и толкова години не сме се виждали, но дълбоко в сърцето си съм също тъй силно привързан към него, както по онова време, което никога няма да се върне.

Във възбудата си той започна да говори толкова силно, че Егли с остър тон му заяви:

— Млади човече, не крещете така! Тук не се намирате на някое негърско събрание! Чичо ви е прав. Мислите ви са вечно разпилени и с вашата разсеяност ще ни навлечете големи неприятности. И най-шантавото от всичко е, че винаги прехвърляте вината върху други хора. Измислих ви името Олд Джъмбъл и напълно го заслужавате.

— Забранявам ви да ме наричате така! Аз се обръщам към вас с „мистър Егли“ и настоявам за същата учтивост.

— Мълчете, Олд Джъмбъл! Засега ще ви кажа само едно — шпорите, които сте загубили днес, може би ще ни докарат невероятни неприятности. Ако ги намери някой индианец или някакъв друг негодник, с тяхна помощ ще попадне на следите ни и чудесният ни план може да завърши злополучно. Вие нито можете да стреляте, нито да яздите, изобщо не можете нищо от всичко онова, което тук човек трябва да знае и умее, а ако на всичко отгоре вършите и подобни щуротии като днешната с шпорите, то направо ще станете за нас опасен, докато досега ни бяхте само в тежест. Но покорно благодарим за един опасен спътник. Де се е чуло и видяло да си изгубиш шпорите! Ако не се стегнете, ще бъдем принудени някъде да ви зарежем и да продължим ездата си без вас. После ще станете добре дошла плячка за лешоядите. Е, сега знаете мнението ни, няма какво да говорим повече! Хайде пак да запалим огъня, защото, ако крясъкът на онази птица е означавал някаква опасност, то тя отдавна да ни е връхлетяла. Убеден съм, че наблизо няма чужди хора. Трябва отново да разпалим по-буйни пламъци, за да могат спътниците ни по-лесно да ни намерят.

Но той не бързаше кой знае колко с паленето на огъня, защото искаше да даде възможност на Шепард и Корнър незабелязано да се оттеглят в тъмнината. Ние също се възползвахме от това изгодно обстоятелство.

Каква среща! Моят Карпио, моят стар добър приятел Карпио — тук, край Лейк Джоун, на това плато в Дивия запад! Да, за съжаление ние се бяхме разделили и дълги години не се бяхме виждали. Въпреки всичките усилия, които хвърлих за него, в училище не му вървеше и не му вървеше, а когато завърших семинара (В случая — институт за първоначални учители. Б. пр.), си тръгнах с убеждението, че всичките му мъки с учението щяха да останат напразни. Вероятно като занаятчия щеше да постигне значително повече. Но Шарана беше една от многото жертви на общоприетото и толкова погрешно мнение на мнозина изучили се по един или друг начин бащи, че за тях ще е голям позор да имат неизучен син. Също и бащи, стигнали до добро обществено положение и без да са посещавали средно училище, които би следвало да знаят, че има много пътища, за да се издигнеш до тъй наречения „по-хубав живот“, дават мило и драго и правят какво ли не, за да принудят поне един от синовете си да се посвети на учителската професия или пък насила го тикат в обятията на някоя Алма матер. Последиците никога не закъсняват. И ако чуете десет души в един глас да подемат прочутата жалба за „объркан живот и професия“, то съвсем спокойно можете да твърдите, че деветима от тях са синчета на такива бащи.