Коледа

— Да. В хоула има злато, и то предостатъчно. А аз няма да платя, преди да съм се убедил, че нъгитсите са все още там. Нима мога да бъда измамен?

— Не. Но защо тогава Шепард и Корнър продават хоула? Защо сами не извадят златото?

— Защото Дивия запад им е дошъл вече до гуша и искат да се оттеглят на спокойствие. Впрочем, учудвам се, че вие като уестман не познавате навиците на златотърсачите.

— Кои навици?

— Ами често да продават находищата, за да търсят нови.

— Да, да! И това е вярно.

— Изглежда, храните някакво недоверие към двамата си спътници, а?

— Аз ли? Ами, по-скоро ми се струваше, че вие сте недоверчив.

— И защо мислите така?

— Защото вчера и завчера изпускахте по някоя и друга дума, която намирисваше на подозрение.

— И през ум не ми е минавало! Знам какво правя. А ако на вас ви идват глупави мисли, зарежете ги! Мистър Корнър и мистър Шепард са джентълмени. Гарантирам за тях. Уверявам ви, че умея да разпознавам кой какъв е, а що се отнася до пари и сделки, никога не съм позволявал да ме измамят. Всъщност мой дълг е да съобщя на спътниците ви, че сте се опитали да ме предупредите да се пазя от тях.

При тези думи Егли се престори на изплашен и извика:

— Няма да го направите, мистър Лахнер!

— А би трябвало.

— Моля ви да мълчите! Помислете само колко много ще ми навредите!

— Да, сигурно ще ви изгонят.

— А само ви мислех доброто!

— За ваш късмет! И тъй, ще мълча и дори съм готов и по друг начин да изразя благодарността си към вас заради вашата добронамереност.

— Какъв е той?

— Както сам казахте, вие ще получите само някакво възнаграждение, загдето ни придружавате. Иначе златото изобщо не ви засяга. Аз обаче ще се погрижа за това, все пак и вас донякъде да засяга. Намислил съм следното: ще ни придружите до горе и обратно. Следователно ще научите мястото на хоула. Щом се върна у дома, аз ще наема необходимата работна ръка и ще закупя някои инструменти или машини за експлоатацията на плейсъра. Иска ми се да взема и вас на работа при мен. Имате ли такова желание?

Старият скъперник знаеше много добре защо прави това предложение. Егли щеше да узнае къде се намира файндинг-хоула. Можеше да го издаде на други хора или сам да се нахвърли върху него и когато дойде законният му собственик, който го е закупил, да завари находището изпразнено. За да предотврати това, Лахнер се виждаше принуден да обвърже някак си Егли, а най-евтиният начин за постигането на тази цел бе да го назначи при себе си на работа. Старият не беше глупав, само че Егли беше къде-къде по-хитър. Преструвайки се на страшно зарадван, той каза:

— Много ще съм ви благодарен за тази услуга, мистър Лахнер, защото това скитане отдавна вече ми се е втръснало и копнея да си намеря някоя добре платена служба. Ето че сега изведнъж всичко се оправи. Можем и по-късно да обсъдим какво ще трябва да върша и колко ще получавам.

— Да, по-късно. Нека първо се изкачим горе, за да видя колко голямо е находището и колко злато има в него. Нали, Херман? А?

Въпросът му беше отправен към племенника. Дваж повече напрегнах слух, за да не изпусна дори и сричка от неговия отговор. За мен бе важно да разбера дали по тембъра щях да разпозная гласа. Беше ли Карпио, или не беше?

— Да — беззвучно отвърна племенникът.

За съжаление тази едносрична дума не бе в състояние да ми даде тъй желания отговор. Това „да“ прозвуча сякаш от устата на съвсем чужд човек и не беше достатъчно да ми помогне да различа един глас, който не бях чувал вече толкова дълго време.

— Слушай, какви те прихващат пак? — сопна му се старият. — Ти никога не внимаваш. За какво мислеше в момента? Кажи, искам да знам!

Думите му прозвучаха строго. Ако винаги разговаряше с племенника си с такъв тон, отношенията им едва ли бяха много дружелюбни.

— Мислех си за шпорите — гласеше отговорът. — Няма ги!

— Няма ли ги? Как така? Какво искаш да кажеш?

— Ами няма ги.

— Не са вече на краката ти?

— Да.

— Damned! (Проклятие, по дяволите! Б. пр.) Невъзможно е току-така шпорите ти да изчезнат от ботушите. Я провери, сигурно са си на мястото!

— Нали току-що опипах ботушите и веднага забелязах, че шпорите са изчезнали. Сигурно съм ги свалил и съм ти ги дал да ги прибереш. Но ти толкова бързо забравяш, драги чичо! Я бръкни в джобовете си! Уверен съм, че ще ги намериш.

— В джобовете ми има всичко друго, но само не и твоите шпори! Виж го ти! Завчера спори с мен това хлапе, че пушката ми била неговата, а вчера пък след собствената си порция месо изплюска и моята и после взе да се оплаква, че сме му дали прекалено много да яде. Ето че днес и шпорите му са отлетели в облаците. От къде на къде ти хрумна изобщо да ги сваляш?

— Сетих се, че конят ми има голям гъдел. Докосна ли го някой път недотам нежно с шпорите, веднага прави скок едновременно и с четирите си крака. Затова предпочетох да ги сваля и да ти ги дам да ги пазиш. Ако не са в джобовете ти, значи си ги изгубил.

— Аз ли? Ама това вече на нищо не прилича! Момче, с теб не се издържа повече!