Коледа

— Уф! Няма да направите нищо лошо на Винету, вожда на апачите? — попита той, като презрително махна с ръка. — Срещу вас са насочени шест куршума, а този бледолик е тъй милостив та ме увери, че нямало да ми се случи нищо лошо. Винету язди когато и накъдето пожелае. Сега, например ще остане тук понеже трябва да говори с вас. Ти вдигна ръка срещу него и го нарече куче. Ами ти какво си? Какво може да бъде изобщо един бледолик, чието име е Корнър?

— Какво? Ти знаеш името ми?

— Pshaw? Винету ви познава и петимата! Който се казва Корнър, Егли и Шепард, той краде чуждо злато и убива собствениците му. Вие сте вонящи койоти! Не заслужавате и куршумите ми, понеже тях ги пазя за по-почтени противници. Вас просто ще ви стъпча с копитата на моя кон.

Той пъхна револвера си обратно в салтилското одеяло, служещо му за колан. Тъй като онези типове не виждаха вече оръжието в ръцете му, куражът им взе да се възвръща.

— Какви сме били и какво сме направили? — извика бившият проповедник. — Няма да търпим подобни обиди даже и от Винету! И ние имаме оръжия!

Той понечи да свали пушката от рамото си. ТОгава с усмивка на превъзходство апачът посочи насреща към елшите и заплашително каза:

— Нека бледоликият Шепард не пипа пушката си, защото ей оттам наднича карабината „Хенри“ на моя брат Шетърхенд.

Всички погледи се насочиха към мястото, където между клоните стърчеше цевта на моята карабина.

— По дяволите! — извика Корнър. — Това ми прилича на истинско нападение! Винету ни прегражда пътя, а Олд Шетърхенд ни дебне отстрани. Те са се скрили тук отдавна, за да ни чакат. Какво искате от нас?

По мой знак Рост смуши коня си да излезе от скривалището ни и се обърна към тях с думите:

— Едва ли е нужно да ви казваме какво искаме от вас,: Проповедникът сигурно знае кой съм аз.

Продавачът на евтини религиозни книжки втренчи поглед в него и сякаш за известно време онемя, ала скоро се изсмя приглушено и без да успее да скрие смущението си, възкликна:

— Келнерът от Уестън! Наистина, това е келнерът. Мистър Рост, какво търсите тук в планините?

— Златото на мистър Уотър — отвърна Рост.

— Че нима то е тук горе? Навярно го е забравил, а пък после си е въобразил, че някой му го е откраднал, а?

— Я оставете тези глупави шеги! Ние знаем как стоят нещата.

— Ние ли? Кого имате предвид? Себе си ли?

— И мен също — обадих се аз, като се показах между елшите. — Слизайте от конете!

Пак бях преметнал през рамо карабината „Хенри“ и в момента държах в ръце револверите си. Настана краткотрайна дълбока тишина. После проповедникът извика с изтънял от смайване писклив глас:

— Та това е… тоя е фамозният мистър Майер, дето пише толкова хубави коледни стихове! И с какви дрехи е само…! Човек ще вземе да си помисли…

— Слизайте от конете! — повторих аз, като го прекъснах. Корнър и бездруго не беше на коня си. Егли бързо схвана положението и слезе от седлото. Но Шепард, изглежда, нямаше намерение да се подчини на заповедта ми. Тогава притиснах по-здраво моя вран жребец с бедра, с два грациозни скока той се озова при него и докато го подминавах, ударих го с юмрук в главата така, че краката му изхвръкнаха от стремената. Естествено преди това бях затъкнал пак в колана си револвера, който държах с дясната си ръка. Конят му се изправи на задните си крака и хвърли в тревата негодника, който бе силно зашеметен.

След като отново обърнах жребеца си, аз се озовах лице в лице с Карпио. Широко отворените му очи бяха втренчени в мен така, сякаш се канеха да изскочат от орбитите си.

— Вие ли… вие ли сте Олд Шетърхенд? — каза той със заекване на един английски, който явно беше учил само от школските учебници.

— Да, аз съм Олд Шетърхенд — отговорих кратко, за да не би сцената на взаимното ни разпознаване при тази невероятна среща да забавеше съвсем излишно важните неща, които трябваше да свършим преди всичко друго. — Вие тримата, сядайте на земята и сложете оръжията зад гърба си! Подчинявайте се по-бързо, иначе копитата на коня ми ще ви направят на кайма!

Егли седна и остави ножа и револверите зад гърба си. Корнър направи същото, но скърцайки със зъби. После и Шепард докуца и се настани до тях.

— Е, сега вече искам да знам какво всъщност означава този цирк? — попита Корнър с онова дръзко нахалство, което е последното средство за защита на един мерзавец.

— Веднага ще разберете — отвърнах аз, слизайки от коня. — Искам на всички ви да задам един въпрос. Вие тримата откраднахте в Уестън златото на Уотър, нали?

— И през ум не ни е минавало!

— Е, добре! Както искате! Аз не съм нито шериф, нито мен са ме обрали. Запазете каквото знаете за себе си. Но затова пък толкова по-наложително е да си поговоря с възрастния мистър Лахнер.

Старият, също както и Шарана, беше слязъл от коня си. Обърнах се към него:

— Мистър Лахнер, попаднали сте в лоши ръце. Как стана така, че сте се събрали с убийци и крадци?

— Убийци и крадци ли? — попита той. — Лъжете се, сър. Тези джентълмени са най-честните хора, които можете да намерите в Съединените щати.