Коледа

Петимата се движеха по брега на Рок Крийк. Бяхме избрали такова място, където трябваше да прекосят една тясна морава, обградена отляво от реката, а отдясно — от гъста елшова горичка. Винету щеше да се срещне с тях уж най-случайно и затова изостана назад. За да не оставяме следи в тревата, ние двамата с Рост навлязохме между гъсторастящите елши откъм задната страна на горичката и после се промъкнахме до предния й край. Оттам много добре щяхме да наблюдаваме срещата между Винету и петимата. Докато чакахме, аз дадох указания на Рост как да се държи. Той гореше от нетърпение да тегли на проповедника такова конско, за което подозирах, че нямаше да е тъй сладникаво-нравоучително като лигавите приказки на продавача на религиозни книжлета.

Тук трябва да спомена, че миналата вечер, когато подслушвахме Корнър и Шепард, последният съвсем не си беше служил с подбраните и прилични думи, с които предадох разговора им. Напротив, изразите му бяха също така груби, както и на Корнър, тъй че не ми бе възможно да ги възпроизведа съвсем точно. Който ги чуеше, сигурно още след първите няколко изречения щеше да стигне до убеждението, че тези двама души стояха на най-ниското стъпало на стълбицата от морални стойности, или по-скоро от градацията на моралното падение.

Не чакахме кой знае колко дълго и ето че техните високи гласове ни издадоха, че се приближават. Но за да ги видим, трябваше да се покажат иззад един завой на реката. Начело яздеха проповедникът и Корнър, следваха ги Егли и старият Лахнер, а най-накрая идваше Карпио.

Ако не знаех, че това е моят някогашен съученик Шарана, струва ми се, нямаше да го позная веднага. Да, наистина чертите на лицето бяха неговите, само че изглеждаше къде-къде по-състарен за възрастта си. Очите му бяха дълбоко хлътнали, страните му — силно изпити, а в стойката му личеше такова изтощение, сякаш през последните няколко дни изобщо не беше слизал от седлото. Бяха му дали най-лошия кон, при чийто неравен, клатушкащ се ход нямаше да е никак чудно, ако този неопитен ездач изпитваше болки във всичките си стави. Той изглеждаше толкова клет и отпаднал, будеше такова състрадание, че страшно ми се прииска да изскоча от гъсталака и да го притисна до гърдите си. Конете на другите съвсем не бяха лоши. Особено Корнър яздеше един жребец с червеникав косъм, който не бих се срамувал да възседна и аз.

Когато, кажи-речи, се изравниха с нас, те изведнъж се стъписаха. Корнър дръпна поводите на коня си и извика:

— Е-хей, един индианец! Внимавайте! А-а, все пак изглежда, че е сам!

Другите четирима също спряха. Аз и в този момент наблюдавах само Карпио и забелязах как при появяването на Винету по лицето му се изписа възхищение. Апачът бавно се приближи на коня си отдясно. Той дръпна поводите на жребеца си, погледът му бегло се плъзна по белите с обидно безразличен израз и накрая вождът каза:

— Петима бледолики! Уф! Нека отстъпят встрани, за да мога да мина!

— Да отстъпим ли? — изсмя се Корнър. — For shame! (Срамота! Позор! Б. пр.) Никога няма да го направя пред някакъв си червенокож негодник. Изчезвай оттук, муцуно червена, иначе ще се запознаеш с юмрука ми!

— Pshaw! — беше краткият, но безкрайно презрителен отговор на апача.

— Куче, така ли ще ми отговаряш? — кресна Корнър. — Ето ти наградата!

Той смуши коня си с шпорите, за да го накара с няколко бързи скока да премине край Винету, и вдигна юмрук за удар.

— Ча! — извика апачът на жребеца си.

Илчи направи мощен скок встрани, блъсна дорестия кон на Корнър и в следващия миг и кон, и ездач се затъркаляха по земята. Животното бързо скочи на крака, ала Корнър се изправи много по-бавно. Беше изпуснал пушката си и затова посегна към револвера. Но Винету държеше вече в ръка своя револвер и със святкащи очи заплаши:

— Който от бледоликите посегне към оръжията си, незабавно ще получи куршум!

Белите много добре знаеха законите и обичаите в Дивия запад. Печелеше онзи, който най-бързо грабнеше оръжието си. На Винету и през ум не му мина да извика обичайното „Hands up!“ (Горе ръцете! Б. пр.). Той беше уверен в себе си и бе сигурен, че белите ще вдигнат ръце и без тази общоприета заповед. Повелителното му държане имаше не по-малко въздействие от револвера му. Корнър махна ръката си от колана, но заплашително изръмжа:

— Човече, ти ме събори с коня си! Знаеш ли какво означава това?

— Човече, ти се опита да ме удариш! Знаеш ли какво означава това? — бе отговорът на Винету.

— Pshaw! Да удариш индианец! Тези типове заслужават само бой!

— Също и Винету, вожда на апачите ли?

При споменаването на това име и петимата се стъписаха.

— По дяволите! Да не би да искаш да кажеш, че ти си апачът Винету? — попита Корнър.

— Да, аз съм!

— Да ме вземат мътните, ако е истина… но… бре, да се не види! Да, той е! Ето я прочутата Сребърна карабина! А този кон сигурно е Илчи, враният жребец! Е, това е нещо друго, тогава можеш да си вървиш по пътя. Няма да ти направим нищо лошо