— Аз се гордея с тях, защото те не ме позорят, а са едно доказателство за страхливостта на онези, които, макар да бяха сто на брой, не се осмелиха да ми излязат открито, а ме нападнаха и повалиха в гръб от засада в храстите.
— Уф! Нима един пленник има право да изговаря такива думи?
— Пленник ли? Нека вождът на упсароките кикатса Яконпи Топа ми каже кого има предвид с тази дума?
— Теб! — отвърна ми той учудено.
— Мен? Мен ли смяташ за пленник?
— Уф, уф! Ръцете ти са извити на гърба, а и краката ти са вързани с двоен ремък под корема на коня. Нима си освободен?
— Свободен съм!
— Вай а ке — какви думи! Виждам гордостта по челото ти и дързостта в погледа на очите ти, но свободата, с която се хвалиш, нея не я виждам.
— Никога не съм бил враг на кикатсите и винаги съм помагал на воините на упсароките в борбата им срещу сиусите, които, макар да се родеят с тях, са техни смъртни неприятели. Така ли е, или не е?
— Уф! Поразяващата ръка говори с много дързък език, но каквото каза е истина.
— Признаваш, че е истина, следователно от мига, когато дойдох при вас, съм вече свободен воин.
— Ти си пленник на нашия съюзник.
— Кой е той? Не го познавам.
— Той е Пете-е, вождът на кървавите индианци.
— Pshaw! Той ли твърди, че съм негов пленник?
— Така ни каза.
— Излъгал е. Ще му покажа дали съм пленник, или свободен човек. Отворете широко очите си, вие воини на упсароките! Ча!
Който познава индианците добре, знае как може да ги спечели. Нищо друго не им прави такова силно впечатление, както смелата постъпка, а основателната гордост им харесва дори и ако е проявена от най-върлите им врагове. Да, наистина бях вързан. Ръцете ми бяха извити на гърба, а краката ми — вързани под корема на коня с двоен ремък, ала аз познавах моя вран жребец и се уповавах на късмета си. Зад гърба ми бяха шестстотинте индианци, а пред себе си виждах обезлюдения лагер. Между него и мен се намираха само вождовете, които не очакваха подобен номер. Думата „ча!“ беше подкана за Хататитла да скочи или да се втурне напред. Извиквайки тази дума, аз го притиснах здраво с бедра, наведох се напред й той полетя между Пете-е и неговия втори вожд, като разблъска конете им настрани. След повторно притискане с бедра и поощрителния вик на апачите „атсе!“ враният жребец направи още няколко скока, с които не само се измъкнахме от обкръжението на вождовете, ами стигнахме и до първите колиби. Великолепното животно влетя в лагера. За няколко мига подир нас настъпи пълна тишина, ала после се надигна такъв вой, който ми е трудно да опиша. Не видях последвалата сцена, но по-късно ми я описаха: всичките шестстотин индианци се втурнали към лагера, за да ме преследват. Никой от тях не искал да остане по-назад от другите. Това предизвикало такъв невъобразим хаос и объркване, при които всички взаимно си пречели. Много от конете останали без ездачи. Започнало се истинско боричкане и не минало без наранявания. Някои от колибите били повредени или изцяло съборени. Някои индианци изгубили части от облеклото си и други предмети, хвърчали пера от украшенията им, накратко, един-единствен човек, когото смятали за пленник, обърнал целия лагер с главата надолу, а обитателите му докарал до такова състояние, което едва ли някой предполагал, че е възможно.
Тъй като ръцете ми не бяха свободни, за мен не беше дреболия да се провра в галоп между безредно разхвърляните колиби, но успях благодарение на моя Хататитла, който, изглежда, отгатваше всичките ми мисли. Отвъд последната колиба започваха ниски храсталаци. С пукот и силно пращене навлязох сред тях и ги прекосих. Последва тясна горска ивица, през която яздих по-бавно. След това откъм лявата ми страна видях да се простира продълговата открита тревиста площ, която извиваше във формата на дъга. Тя ми беше добре дошла. Полетяхме по нея отново в пълен галоп. По едно време попаднахме на дребен камънак, покрит с пълзящи растения. Казах на жребеца няколко ободрителни и приятелски думи и той успя да се справи с тази трудност. Свърнахме още малко наляво и пак ни се изпречи гора, но за щастие дърветата й растяха по-нарядко. Навлязохме сред тях и продължихме, докато предположих, че вече сме описали полукръг около лагера. След като достигнахме края на гората, за моя радост отдясно забелязах двете възвишения, между които се бяхме промъкнали, преди да се покаже бивакът на индианците пред очите ни. От лявата ми страна се простираше лагерът с неговите колиби. Там не се виждаше жив човек, понеже всички бяха тръгнали да ме гонят. Жребецът ми се понесе покрай колибите и най-сетне се спря на съвсем същото място, откъдето започна тази нечувана и невиждана лудешка и смела езда.
Хататитла застана толкова спокойно, сякаш изобщо никога не беше мърдал оттам. Само с неколкократното рязко отхвърляне на красивата си глава той ми показа, че цялата работа много му беше харесала. Беше се държал несравнимо, превъзходно. Колко ми се искаше да го потупам или да го погаля по шията, за да му докажа признателността си, но можех да го милвам и прилаская само с думи. Ала той и така ме разбра.