Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Джуджетата едва дочуха виковете му и единствената дума, която разбраха, беше „помощ“.

— Какво може да се е случило? — обади се Торин. — Сигурно не го е нападнал Смог, иначе нашият помощник не би продължил така дълго да писка.

Почакаха миг-два, но гръмовитият шум на дракона не се чу; впрочем не се чуваше никакъв друг звук освен далечните писъци на Билбо.

— Хайде, неколцина от вас да вземат по една факла — разпореди се Торин. — Изглежда, че ще трябва да се притечем на помощ на разбойника.

— Наш ред е да му помагаме — обади се Балин — и аз съм готов да тръгна. Смятам, че поне за момента голяма опасност няма.

Глоин запали няколко факли, джуджетата изпълзяха едно по едно от тунела и се запромъкваха покрай стената колкото можеха по-бързо. Скоро обаче срещнаха самия Билбо, който се връщаше обратно към тях. Той се бе окопитил веднага, щом съзря отблясъците на факлите им.

— Нищо опасно, само някакъв прилеп ми събори факлата! — рече Билбо в отговор на въпросите им.

Джуджетата хем се успокоиха, хем се ядосаха, че Билбо ги бе изплашил без причина. Не знам обаче какво биха казали, ако им беше съобщил в този момент, че е намерил големия елмаз. Пътем те бяха успели да зърнат несметните съкровища и съкровеният копнеж по златото и скъпоценните камъни бе припламнал с нова сила в сърцата им; а този копнеж събуждаше у джуджетата — дори и у най-добрите — дързост, понякога и жестокост.

Джуджетата не чакаха никакви покани. Те желаеха да използват случая, за да огледат подземието и много им се искаше поне засега Смог наистина да го няма. Всички грабнаха по една запалена факла, заозъртаха се насам-натам и забравиха всякакъв страх и предпазливост. Започнаха да говорят високо, дори си подвикваха, когато вземаха от купа или от стената някой скъп стар предмет, вдигаха го към светлината и нежно го галеха с пръсти.

Фили и Кили направо бяха едва ли не във весело настроение; те взеха две от многобройните златни арфи със сребърни струни, увесени на стената, и засвириха, а от арфите, които всъщност бяха вълшебни (и не бяха докосвани от дракона, тъй като той малко се интересуваше от музика), литнаха нежни и хармонични звуци и тъмното подземие се изпълни с отдавна забравена мелодия. Останалите джуджетата обаче бяха по-практични — те събираха скъпоценни камъни и си тъпчеха джобовете, а онова, което не можеха да вземат със себе си, изпускаха с въздишка от ръцете си. И Торин не остана назад; той обаче търсеше нещо от единия до другия край на купа и все не го намираше. Всъщност Торин търсеше елмаза Аркен, но не казваше никому за това.

Джуджетата откачиха от стените брони и оръжия и се въоръжиха. Торин наистина имаше царствен вид в ризницата от златни халки, затъкнал брадва със сребърна дръжка в украсения си с рубини колан.

— Господин Бегинс! — извика той. — Ето ти първата част от възнаграждението! Съблечи дрипавата си дреха и облечи ей това тук.

И той метна на раменете на Билбо една малка ризница, изработена навярно за някой невръстен елф от кралския род. Ризницата беше направена от онази тайнствена сребърна стомана, която джуджетата наричат митрил, а като допълнение към нея имаше колан, украсен с перли и кристали. Лекият шлем от кожа, подсилен отвътре със стоманени обръчи и обсипан отвън с прозрачни скъпоценни камъни, прилегна така добре върху главата на Билбо, сякаш беше правен за него.

„Чувствам се величествен — помисли си хобитът, — но кой знае всъщност колко съм смешен. Как биха се смели всички у дома на Хълма! Все пак жалко, че нямам подръка огледало!“

Във всеки случай главата на господин Бегинс се замая така от огромното съкровище, както главите на джуджетата. Те продължаваха в самозабрава да се ровят и да разглеждат скъпоценните предмети; той обаче много скоро се отегчи, седна на пода и с тревога взе да размишлява какъв ли ще бъде краят на всичко това.

„Готов съм да заменя десетки от тези скъпи бокали — помисли си Билбо — за една освежителна глътка от дървените чаши на Беорн!“

— Торин! — извика високо той. — А сега какво ще правим? Въоръжихме се, но какво струва една ризница пред помитащата сила на Смог Страховития? Това богатство още не е спечелено обратно. Сега не сме тръгнали да търсим злато, а път за спасение. И затова мисля, че твърде дълго предизвикваме късмета си!

— Напълно си прав! — отвърна Торин, който също се отърси от омаята. — Да вървим! Аз ще ви водя. И хиляда години да минат, пак няма да забравя проходите и тайниците на този дворец!

Торин повика останалите; те се събраха и вдигнали високо над главите си факли, поеха през зейналите врати, но не веднъж и дваж се обръщаха, за да хвърлят назад погледи, изпълнени с копнеж.

Лъскавите брони бяха скрити под старите наметки, а шлемовете — под скъсаните качулки; наредени едно зад друго, джуджетата следваха Торин. Те приличаха на някаква върволица от светлини, която се движеше в мрака, спираше често и се ослушваше страхливо, за да долови громоленето на завръщащия се дракон.