Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

— Вижте! — извика един от Езерните хора. — Светлините пак се появяват. Снощи пазачите са ги гледали как просветват и гаснат от полунощ до зори. Нещо става там, горе.

— Може би Краля под Планината кове злато — обади се друг. — Той отдавна тръгна на север; време е вече да почне да се сбъдва онова, за което разказват старите песни.

— За кой крал говориш? — попита с мрачен глас трети. — Повече от сигурен съм, че това е опустошителният огън на дракона — единственият крал под Планината, когото познаваме.

— Ти винаги вещаеш най-зловещи неща — упрекнаха го в хор останалите, — като се започне от наводнение, та се стигне до отравяне с риба. Мисли си за по-весели работи.

В този миг между ниските хълмове проблесна ослепителна светлина и северният край на езерото сякаш се позлати.

— Краля под Планината! — извикаха Езерните хора. — Съкровищата му сияят като слънце, реките му се леят златни! Ето че Тичащата река наистина стана златна! — продължиха да възклицават възторжено те. Прозорците на къщите започнаха да се отварят и забързани стъпки затопуркаха по пристаните.

Градът отново бе обзет от невиждано вълнение и радост. Но човекът е мрачния глас изтича при старейшината и викна:

— Сигурен съм, че драконът пристига! Да прекъснем мостовете! На оръжие! На оръжие!

Тогава проехтяха тревожно тръби и звуците им огласиха скалистите брегове. Радостта секна и отстъпи място на страха. И така драконът не успя да свари града съвсем неподготвен.

Скоро — тъй като Смог летеше с огромна бързина — хората го съзряха да се носи насреща им като огнена искра, която ставаше все по-голяма и все по-ярка. Никой, дори и най-големият наивник, вече не се съмняваше, че предсказанията са излезли лъжовни. Но все пак оставаше още малко време. Всеки съд в града беше напълнен с вода, воините грабнаха оръжието си, опънаха лъковете и ги заредиха със стрели; мостът към сушата беше разрушен. Сега вече оглушителният рев на чудовището се чуваше съвсем отблизо; цялото езеро почервеня като жарава и се развълнува от страхотния плясък на крилата му.

Смог се стрелна покрай хората, които нададоха уплашени писъци, и се насочи към моста, но там го очакваше разочарование. Мостът го нямаше, а противниците му се бяха скупчили на един остров сред дълбоката вода — твърде дълбока, тъмна и студена, за да бъде по вкуса на дракона. Ако се гмурнеше в нея, щеше да се вдигне такава пара, че да забули за няколко дни цялата околност в мъгла. Езерото беше по-могъщо от него, то щеше да изгаси огъня му, преди да успее да го прекоси.

Смог закръжи с рев над града. Безброй стрели полетяха нагоре и се пречупиха с трясък в бронята му от люспи и скъпоценни камъни, а пръчките им пламнаха от огненото му дихание и паднаха със съскане във водите на езерото. Никакви фойерверки не могат да се сравнят с ослепителната гледка през тази нощ. Звънтенето на лъковете и пронизителните звуци на тръбите постепенно така раздразниха дракона, че накрая той просто освирепя от гняв. От много години насам никой не се беше осмелявал да влиза в бой с него; а и сега никой нямаше да се осмели, ако не беше човекът с мрачния глас (той се казваше Бард), който тичаше насам-натам, насърчаваше стрелците и настояваше пред старейшината да им заповяда да се борят до последната стрела.

От устата на дракона изригваха огнени езици. Той кръжеше високо над жителите на града и осветяваше цялото езеро; дърветата по бреговете блестяха сякаш бяха от бакър, а по стволовете им танцуваха гъсти черни сенки. Смог връхлетя отново право през градушката от стрели, забравил в гнева си всякаква предпазливост, тласкан единствено от стремежа да подпали града.

Макар всичко да бе наквасено предварително, огън лумна от сламените покриви и дървените греди, когато той профуча надолу към къщите, възви се и пак профуча край тях. Отново стотици ръце започваха да изливат съдове с вода, щом някъде припламнеше искра. Драконът връхлетя пак. Замахна с опашка и покривът на Голямата къща се срути. Неугасими пламъци литнаха нагоре в нощта. Още един замах, после още един — и къщите една след друга се подпалваха и рухваха. И нито една стрела не успяваше да възпре Смог, нито да го нарани повече, отколкото би го наранила някоя блатна мушица.

Мъжете вече започваха да скачат във водата. Жените и децата бяха натоварени в лодки, които чакаха на пазарното място. Воините взеха един по един да захвърлят оръжието си. Там, където до преди малко бяха звучали старите песни за Краля под Планината и за радостта, която той ще донесе, сега се чуваха само ридания и вопли. Хората проклинаха джуджетата. Старейшината се отправи към своята позлатена лодка с надеждата в общата бъркотия да отплава незабелязано и да се спаси. Скоро целият град щеше да се обезлюди и да изгори, без да остане дори и следа над повърхността на езерото.