Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

И тъкмо навреме. Едва бяха навлезли малко по-навътре в тунела, когато мощен удар разтърси склона на планината, сякаш великани искаха да го поломят със стенобитна машина от гигантски дъбови греди. Скалите екнаха, стените взеха да се пукат и от тавана по главите на джуджетата се посипаха каменни отломки. Какво би станало, ако вратата все още стоеше отворена, не смея и да помисля! Те хукнаха надолу по тунела, радостни, че са останали живи, а зад тях се носеше тътенът от яростта на Смог. Драконът трошеше на парченца скали и канари, размахвайки ожесточено огромната си опашка, докато малката удобна ниша, в която бе разположен лагерът им, обгорената трева, камъкът на дрозда, покритите с охлюви стени, тясната площадка — всичко се срина, стана на пух и прах, а към долината полетя лавина от натрошени камъни.

Преди малко Смог изпълзя скришом от леговището си, излетя тихичко във въздуха и като някакъв исполински гарван се понесе през мрака по вятъра към западния склон на Планината с надеждата да залови ненадейно някого или нещо и да открие къде точно е изходът на тунела, по който крадецът бе влязъл в подземието. Когато не откри никого и не видя нищо, дори и там, където очакваше, че трябва да се намира изходът, яростта му се разрази с пълна сила.

След като се навилия здравата, той се почувства по-спокоен и реши, че поне от тази посока повече няма да го безпокоят. Сега му оставаше да отмъщава другаде.

— Буреездач! — изсумтя Смог. — Без съмнение си дошъл по реката. Миризмата ти ми е непозната, но ако не си от Езерните хора, поне си получил помощ от тях. Затова ще отида да им покажа кой е истинският Крал под Планината.

И той полетя сред огнени пламъци на юг към Тичащата река.

13. Къде е драконът?

Междувременно джуджетата стояха в тъмното сред пълна тишина. Те нито ядяха, нито говореха. Не знаеха колко време е минало и не смееха да помръднат, защото и най-малкият шум се подемаше от ехото в тунела. Ако задремеха, събуждаха се пак сред мрак и мъртва тишина. Сякаш изчакваха така дълги дни и нощи, докато накрая ги обзе чувството, че се задушават, че главите им се замайват от липсата на въздух и повече не могат да издържат. Вече бяха готови да посрещнат едва ли не с радост шума от завръщането на дракона в леговището му. Това затишие ги плашеше много повече — то им подсказваше, че чудовището навярно им готви някаква хитра клопка, а тук повече не можеха да стоят.

По някое време Торин каза:

— Хайде да се опитаме да отворим вратата! Ако не усетя скоро полъха на вятъра върху лицето си, ще умра. Предпочитам Смог да ме смаже навън, отколкото да се задуша тук!

Няколко от джуджетата станаха и тръгнаха опипом към мястото, където преди се намираше вратата, но там откриха само натрошени скали. Срутеният таван на тунела бе запушил изхода. Нито ключ, нито някаква вълшебна сила можеха да отворят вратата отново.

— Затворени сме завинаги! — простенаха те. — Това е краят. Тук ще си умрем.

Но, кой знае защо, тъкмо когато джуджетата изпаднаха в най-голямо отчаяние, Билбо усети, че някак особено му олеква на сърцето, сякаш тежък товар се бе смъкнал от раменете му.

— Хайде, хайде, не унивайте! — рече им той. — „Има ли живот, има и надежда“, както обичаше да казва баща ми. И още казваше: „Всичко хубаво става по три пъти.“ Аз тръгвам отново надолу по тунела. Щом слизах два пъти, след като знаех, че драконът е там, защо да не се опитам да сляза трети път, когато вече не е толкова сигурно, че ще го сваря? Така или иначе, подземието е единственият изход за навън. Този път обаче ще е добре, струва ми се, всички да дойдете с мен.

Джуджетата бяха толкова обезсърчени, че се съгласиха и Торин пръв закрачи редом с Билбо.

— Бъдете много предпазливи — шепнешком ги предупреди хобитът — и гледайте да вдигате колкото се може по-малко шум! Не бива да се излагаме на излишни опасности!

Един по един всички заслизаха надолу. Макар да полагаха усилия, джуджетата, разбира се, не можеха да вървят така тихо, както хобитът. Те тътреха нозе и пуфтяха, а ехото застрашително подсилваше тези шумове; но макар Билбо от време на време да спираше и да се ослушваше уплашено, отдолу не долиташе никакъв звук. Когато по негова преценка наближиха подземието, той надяна пръстена и продължи сам напред. Пръстенът обаче беше излишен — наоколо царуваше такъв мрак, че всички до един бяха невидими и без вълшебни пръстени. Беше наистина толкова тъмно, че хобитът най-неочаквано стигна до отвора, протегна ръка в празното пространство, политна напред и се търкулна презглава в подземието.

Той остана да лежи като вкаменен по очи на пода — не смееше да помръдне, не смееше дори да диша. Но нищо не се раздвижи наоколо. Не проблясваше и лъч светлина. Чак когато се реши най-после да вдигне глава, Билбо забеляза високо над себе си някакво слабо, белезникаво мъждукане. То, разбира се, не можеше да идва от огненото дихание на дракона, макар из цялото помещение да тегнеше зловонният дъх на чудовището.

Най-сетне господин Бегинс не издържа.