Макар цялата стара украса да беше отдавна похабена и натрошена, макар всичко да беше омърсено и порутено от влизането и излизането на чудовището, Торин познаваше на пръсти всяко кътче, знаеше всеки коридор и всеки завой. Първо се изкачиха по високите стълби, после завиха и преминаха през ехтящите коридори, сетне пак завиха и пак се качиха по едни стълби, а след това по други. Широките и гладки стъпала бяха изсечени в скалата. И все нагоре и нагоре се изкачваха джуджетата, без да срещнат дори и следа от жива душа; само някакви неясни сенки се скриваха с пърхане из тъмните ъгли при приближаването на факлите.
Стъпалата обаче не бяха направени за хобитови крака и Билбо чувстваше, че силите му вече се изчерпват, когато таванът изведнъж се извиси нагоре и блясъкът на факлите помръкна. През един отвор някъде високо проникваше бледо сияние и въздухът стана по-свеж. Отпред, през големите порти, които висяха обгорени и разкривени на пантите си, също проникваше светлина.
— Това е голямата зала на Трор — обясни Торин, — залата за пиршества и заседания. Недалеч оттук се намира Главната порта.
Джуджетата прекосиха опустошената зала. Разтрошени и обгорени маси, столове и пейки лежаха прекатурени на пода. Черепи и кости се валяха в праха редом с изпочупени кани, бокали и рогове за вино. Когато групата мина през вратите на срещуположната страна на залата, се чу шум от течаща вода и сивкавата светлина стана по-обилна.
— Тук е изворът на Тичащата река — каза Торин. — Оттук тя тръгва забързано към Портата. Ще следваме нейния път!
От един тъмен отвор в скалата извираше вода и се втурваше разпенена по дълбок и тесен канал, изсечен някога от изкусните ръце на джуджетата. Успоредно с канала вървеше пътека, постлана със заоблени камъни и достатъчно широка, за да минат неколцина един до друг. Бегълците изминаха почти тичешком тази пътека, свиха зад един широк завой и — о, чудо! В очите им блесна ярка дневна светлина. Пред тях се издигаше висок свод, по който все още личаха следи от някогашна украса, макар да беше силно похабен, напукан и опушен. Забуленото в мъглявина слънце огряваше склоновете на Планината и няколко златисти лъча озаряваха настилката пред прага.
Ято прилепи, стреснати от димящите факли, се разлетяха безредно наоколо. Когато джуджетата понечиха да пристъпят напред, краката им се хлъзнаха по камъните, които Смог бе изгладил и излъскал при честото си преминаване. Тук реката излизаше шумно навън и разпенена се спускаше към долината. Джуджетата захвърлиха факлите си на земята и впериха напред заслепени очи. Бяха стигнали до Главната порта, откъдето се виждаше Дейл.
— Е! — рече Билбо. — Никога не съм вярвал, че ще мога да погледна през тази врата. Не съм вярвал също, че ще ми бъде толкова приятно да видя отново слънцето и да усетя полъха на вятъра по лицето си. Ох, колко е студен всъщност този вятър!
И наистина мразовит вятър повяваше от изток, вещаейки наближаването на зимата. Той препускаше стремително по склоновете към долината и стенеше сред скалите. След дългия престой в душните подземни владения на дракона джуджетата сега се разтрепериха от студ.
Изведнъж Билбо се сети, че е не само уморен, но и много гладен.
— Изглежда, че е късна утрин — рече той — и, струва ми се, време за закуска, ако изобщо има такава. Не мисля обаче, че прагът на драконовото жилище е най-безопасното място за тази цел. Затова ви предлагам да отидем някъде, където бихме могли да поседнем за малко на спокойствие.
— Прав си! — съгласи се Балин. — Мисля, че знам едно подходящо място — стария наблюдателен пост в югозападния край на Планината.
— Колко е далеч оттук? — попита Билбо.
— На пет часа усилен ход, струва ми се. Отиването дотам ще е трудно. Изглежда, че целият път, който тръгва от Портата и върви по левия бряг на реката, е разбит. Но погледни ей там, долу! Реката прави широк завой на изток тъкмо пред развалините на Дейл. На това място някога имаше мост, който водеше до стръмни стълби; те се изкачваха по десния бряг и оттам продължаваше път към Гарвановия хълм. От пътя се отделяше пътека, по която се стигаше право на поста. Изкачването ще е трудно, дори ако старите стъпала все още си стоят.
— Майчице! — простена хобитът. — Толкова дълго да вървим и да се катерим, без да сме закусили! Чудя се колко ли закуски, обеди и вечери сме пропуснали в тази отвратителна, забравена от времето дупка!
Всъщност бяха изминали две нощи и един ден, откакто драконът разруши тайната врата (а в този промеждутък бегълците си бяха похапвали, разбира се), но Билбо дотолкова бе загубил представа за времето, че не знаеше дали са престояли в подземието една нощ или цяла седмица.
— Хайде, хайде! — рече Торин през смях; той бе започнал да си възвръща предишната самоувереност и подрънкваше скъпоценните камъни в джоба си. — Не наричай двореца ми отвратителна дупка! Почакай само да го видиш, когато бъде почистен и украсен отново.