Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

— Проклет да си, Смог, драконе! — викна той с тъничкия си глас. — Престани да играеш на криеница! Освети този непрогледен мрак и ме изяж, ако можеш да ме хванеш!

Ехото разнесе думите му из тъмното подземие, но отговор не дойде. Билбо се изправи, ала не знаеше вече в коя посока да тръгне.

— Чудя се какво ли толкова замисля Смог — рече си той. — Днес, както виждам, не си е у дома. (Впрочем кой знае дали навън е днес или нощес!) Ако Оин и Глоин не бяха загубили кутийките си с огниво, щяхме да използваме удобния случай да поразгледаме наоколо.

— Светлина! — извика Билбо с пълен глас. — Не може ли някой да запали светлина!

Джуджетата много се изплашиха, когато Билбо политна и тупна на пода в подземието. Те се скупчиха смълчани на мястото, където той ги беше оставил в тунела, и не пристъпиха нито крачка напред.

— Тихо! Тихо! — зашепнаха те, когато чуха гласа му.

Това, разбира се, помогна на Билбо да разбере къде се намираха те, но той дълго време не чу повече нито звук от тях. Най-накрая, когато закрачи шумно по пода и с пълен глас изкрещя „Светлина!“, Торин се престраши и прати Оин и Глоин да отидат до торбите си, които бяха оставили в началото на тунела.

След малко по трепкащата и приближаваща насреща им светлина стана ясно, че двете джуджета се връщат. Оин носеше една малка борова факла в ръка, а Глоин — сноп незапалени факли под мишница. Билбо бързо изтича до отвора и взе запалената факла, но не можа да склони джуджетата да запалят останалите факли, нито да го последват. Както обясни Торин, господин Бегинс бил все още техният специалист — разбойник и разузнавач, и щом желаел да поеме риска да пали светлина, то си било негова работа. Те щели да изчакат в тунела докато дойде да им донесе новини. След това джуджетата насядаха близо до отвора и се приготвиха да наблюдават.

Видяха как малката тъмна фигурка се упъти към средата на подземието с високо вдигната факла. От време на време, докато Билбо беше все още близо, те виждаха как светлината трепва и се люшка, когато той се препъва в някой златен предмет. Пламъчето на факлата постепенно се смаляваше и по едно време взе сякаш да подскача във въздуха. Билбо се изкачваше по огромния куп съкровища. Скоро той стигна до върха и пак продължи да върви. След това го видяха как спря за миг и се наведе, но не разбраха каква е причината.

Всъщност Билбо бе намерил елмаза Аркен, самото Сърце на Планината. Той го позна по описанието на Торин; едва ли можеше да има два подобни камъка дори в такова безмерно съкровище, дори и в целия свят. Докато хобитът се изкачваше по купчината, белият блясък ставаше все по-ярък и по-ярък и просто го влечеше към себе си. А когато наближи, пред краката му се очерта предмет с кръгла форма, който при светлината на факлата излъчваше безброй многоцветни трепкащи искри. Най-сетне Билбо погледна надолу и дъхът му спря. Големият скъпоценен камък, който джуджетата бяха изкопали някога от глъбините на планината, светеше не само със своя собствена светлина, но поглъщаше и светлината, която падаше върху него, и я изпускаше обратно, превърната в десетки хиляди бели и дъгоцветни отблясъци. Очарован, Билбо несъзнателно протегна ръка към елмаза. Не можа да го обхване изцяло с малката си длан, защото той беше голям и тежък, но все пак го вдигна, затвори очи и го пусна в най-дълбокия си джоб.

„Сега вече наистина съм разбойник и крадец! — помисли си хобитът. — Но един ден непременно ще разкрия истината на джуджетата — когато му дойде времето. Нали те казаха, че мога сам да избера своя дял? И аз си избирам именно този камък, пък те, ако щат, да вземат всичко останало!“

Билбо обаче не беше напълно убеден дали джуджетата бяха имали предвид този прекрасен елмаз, когато му обещаха сам да си избере своя дял, и се опасяваше, че рано или късно от избора му ще произлезе беда.

След това кратко спиране той тръгна отново. Слезе от другата страна на огромния куп и светлината на факлата му се изгуби от погледа на джуджетата. Скоро те пак го видяха да се отправя към насрещния край на подземието.

Той вървя, докато стигна до голяма порта откъм срещуположната страна на отвора и изведнъж го облъхна свеж въздух, който едва не угаси факлата му. Билбо надникна плахо през портата и видя, че от нея в различни посоки тръгват широки коридори, съзря също и тъмните очертания на някакво голямо стълбище, което се губеше нейде нагоре в мрака. От Смог обаче нямаше ни следа. Билбо тъкмо понечи да се обърне и да тръгне обратно, когато някаква тъмна сянка се стрелна към него и го докосна по бузата. Хобитът изписка и така се стресна, че политна назад и падна. Падайки обаче, той изтърва факлата и тя угасна.

— Надявам се да е било само някой прилеп! — рече си той смутено. — Но сега какво да правя? Накъде е изток, накъде — юг, север или запад? Торин! Балин! Оин! Глоин! Фили! Кили! — извика Билбо колкото му държеше глас; гласът му обаче сякаш потъваше в тъмното пространство. — Факлата ми угасна! Някой да ми се притече на помощ!

За момент смелостта го бе напуснала напълно.