Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

— Сигурен съм, че тук ни дебне голяма опасност — рече той, — и не виждам защо трябва повече да стоим. Драконът обгори хубавата трева, а вече пада нощ и става студено. Пък и нещо ми подсказва, че точно това място ще бъде нападнато. Смог вече знае как съм влязъл долу до неговото подземие и можете да бъдете уверени, че ще се досети къде излиза другият край на тунела. Ако реши, той ще натроши на парченца целия този склон, за да ни попречи да влизаме повече, а ако заедно със склона смачка и нас, сигурно ще бъде още по-доволен.

— Много мрачно гледаш на нещата! — обърна се Торин към Билбо. — Защо Смог не запуши долния отвор, щом чак толкова не желае да ни допуска вътре? Той обаче не го запушва; ако го беше сторил, щяхме да чуем.

— Кой знае, кой знае! Може би не го е запушил, защото отначало е смятал да се опита да ме примами отново, а сега пък изчаква да се стъмни достатъчно, за да започне лова, или пък не иска да си разваля спалнята. Но, така или иначе, моля ви да не спорим по това. Смог ще излезе всеки миг и единствената надежда да му убегнем е да се скрием в тунела и да затворим вратата.

Билбо изглеждаше така разтревожен, че джуджетата най-после се вслушаха в съвета му и влязоха в тунела, но не бързаха да затворят вратата. Това им се струваше безразсъдно, защото не знаеха дали ще могат пак да я отворят отвътре, а мисълта да останат затворени в едно място, от което можеше да се излезе единствено през бърлогата на дракона, никак не им допадаше. Освен това всичко изглеждаше тихо и спокойно — и отвън, и вътре в тунела. Ето защо те дълго седяха близо до открехнатата врата и продължаваха да си говорят.

Разговорът им се насочи към злонамерените думи, които драконът бе казал за тях. На Билбо му се искаше никога да не ги е чувал или поне да може да се увери по някакъв начин, че джуджетата са били искрени, когато твърдяха, че изобщо не са мислили какво ще стане, след като си възвърнат съкровището.

— Знаехме, че начинанието ни е опасно — заяви Торин. — Опасността, както разбирате всички, все още не е отминала, но аз мисля, че след като си възвърнем отнетото богатство, ще имаме достатъчно време да мислим какво да направим с него. Що се отнася до твоя дял, господин Бегинс, можеш да бъдеш напълно спокоен. Искам да те уверя, че сме ти повече от благодарни и затова, когато намерим какво да поделяме, ти сам ще си избереш твоята четиринайсета част. За съжаление е право се тревожиш за пренасянето, тъй като, да си призная, то ще бъде съпроводено с големи трудности — с времето пътищата не стават по-безопасни, а тъкмо обратното. Но ние ще сторим, каквото можем, за да ти помогнем, и наложи ли се, ще поемем своя дял от разноските. Ако искаш, вярвай ми!

Оттук разговорът се пренесе към съкровището и онези скъпи предмети, за които си спомняха Торин и Балин. Те се питаха дали всичко лежи все още непокътнато долу в подземието; копията, направени за армиите на великия (отдавна починал) крал Бладортин, чиито върхове бяха трикратно закалени, а прътите им — изкусно украсени със злато; тези копия обаче бяха останали непредадени на краля, а също и незаплатени. Сред богатствата трябваше да се намират и множество щитове, изработени за отдавна починали воини; голямата златна чаша на Трор с двете дръжки, украсена с цветя и птици с очи от скъпоценни камъни; посребрени и позлатени брони; огърлието на Гирион, владетеля на Дейл, направено от петстотин зелени като тревата смарагди, което той бе дал на джуджетата, за да изплетат на най-големия му син ризница от сребърни нишки, каквато светът не познавал и която имала трайността и здравината на тройно закалена стомана. Но най-красив сред цялото това великолепие бил огромният скъпоценен камък, който джуджетата открили някога в самите недра на Планината — Сърцето на Планината, елмазът на Траин, който бяха нарекли Аркен.

— Аркен! Аркен! — взе да повтаря унесено Торин в тъмнината, опрял брада на коленете си. — Той беше кръгъл с хиляда шлифовани страни; на светлината на огъня грееше като сребро, като вода блестеше на слънцето, като сняг искреше под звездите, като дъжд сияеше на лунна светлина!

Опияняващият копнеж по богатството обаче беше напуснал Билбо. Докато джуджетата разговаряха, той почти не ги слушаше. Седеше близо до вратата, наострил уши да долови през шепота им всеки звук, който би долетял отвън или откъм подземието.

Мракът се сгъстяваше и Билбо ставаше все по-неспокоен.

— Затворете вратата! — помоли отново той. — Знайте, че драконът ни готви нещо. Тази тишина ме плаши много повече от снощната врява. Затворете вратата, докато не е станало късно!

Тревогата в гласа му накара джуджетата да се опомнят. Торин бавно се отърси от мечтите си, стана и ритна камъка, който подпираше вратата. След това всички джуджета я забутаха с общи усилия, докато тя се затвори с глухо тракане. Никаква следа от ключалка не се виждаше вече. Бяха затворени в Планината!