Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Естествено, този „някой“ се оказа Билбо. Изборът падна на него, защото, за да има полза от начинанието, „разузнавачът“ трябваше да провре глава през връхните листа, с други думи — да бъде тъй лек, че да се изкатери по най-крехките клони. Горкият господин Бегинс нямаше голям опит в катеренето по дървета, но джуджетата, без да чакат, го избутаха върху най-долните клони на един възправен до самата пътека исполински дъб и той, ще не ще, запълзя нагоре. С мъка си пробиваше път през заплетените вейки, които непрестанно го шибаха по очите. Целият се назелени и изпоцапа от кората на големите стари клони. На няколко пъти се подхлъзна, но успя да се задържи навреме; и най-накрая, след ужасни мъки по една гладка част на ствола, където нямаше удобни за стъпване места, стигна до върха. През цялото време на изкачването обаче си мислеше дали из клонака няма паяци и как ще слезе отново долу (освен чрез падане).

Щом промуши глава през листния покрив наистина съзря паяци. Те обаче бяха дребни, със съвсем нормална големина, и усърдно ловяха пеперуди. Билбо бе заслепен от светлината. Чуваше, че джуджетата му подвикват отдолу, но не можеше да им отговори; само се държеше здраво да не падне и премигваше. Слънчевите лъчи сияеха така силно, че мина доста време, преди храбрият „съгледвач“ да привикне с блясъка им. Когато най-после можа да погледне, видя, че се намира сред огромно тъмнозелено море, набраздено тук-таме от вятъра; а над морето пърхаха стотици пеперуди. Лично аз предполагам, че са били от вида „лилава апатура“, дето обичат да живеят по върховете на дъбовете, но тези съвсем не бяха лилави, а черни, направени сякаш от черно кадифе и без никакви шарки по тях.

Билбо дълго гледа „черните апатури“, като се наслаждаваше на полъха на бриза, който го галеше по косите и по лицето. Джуджетата обаче от нетърпение вече тропаха с крака и техните крясъци му припомниха за какво всъщност се бе изкачил на дървото. Картината не беше радостна. Колкото и да се взираше, листният покрив на дърветата сякаш продължаваше без край във всички посоки. Душата на Билбо, сгрята преди малко от слънцето и от полъха на бриза, отново изстина: каква вест щеше да занесе долу?

Всъщност, както вече ви казах, нашите пътешественици почти бяха наближили края на гората. Билбо обаче не можа да разбере това, защото дъбът, на който се бе покатерил, растеше в най-ниската част на една просторна падина, подобна на исполинска паница, тъй че дърветата, които покриваха полегатите й скатове, образуваха околовръст плътна стена и пречеха да се види какво има отвъд.

Ето защо Билбо нищо не видя и се спусна долу напълно отчаян. Най-сетне стъпи отново на твърда земя, целият изподраскан, разтревожен и обезсърчен, а в тъмнината очите му не виждаха нищо. Новината, която донесе, обезсърчи останалите не по-малко от него.

— Гората продължава безкрайно във всички посоки! Какво ще правим тогава? Какъв смисъл имаше да изпращаме хобита? — извикаха джуджетата, сякаш за това беше виновен самият Билбо.

Не обърнаха никакво внимание на разказа му за пеперудите, а когато взе да им разправя за приятния бриз, само повече се ядосаха, защото бяха твърде тежки, за да се покатерят и да усетят полъха му.

Тази вечер пътниците изядоха последните остатъци от храната си, а когато се събудиха на другата сутрин, първото нещо, което откриха, бе, че са страшно гладни, а второто — че вали дъжд и тук-таме по горската пътека се процеждат големи тежки капки. Дъждът само им напомни, че освен глад ги измъчваше и жажда, която той за съжаление не можеше да утоли — нима е възможно да угасиш набираната от дни жажда, като застанеш под исполинските дъбове и зачакаш някоя капка да попадне случайно на езика ти? Мъничко успокоение им донесе само неочакваното събуждане на Бомбур.

Той отвори очи, седна и взе да се почесва по главата. Не можеше да проумее къде се намира и защо е толкова гладен — беше забравил всичко станало от момента на тръгването им през онази далечна майска утрин. Последните му спомени бяха от гостуването в дома на хобита и другарите му трудно го накараха да повярва на разказа им за множеството премеждия, които бяха преживели оттогава.

Когато чу, че няма нищо за ядене, Бомбур се разплака, защото изпитваше такава слабост, че чак краката му се огъваха.

— Защо ли изобщо се събудих? — простена той. — Сънувах такива хубави сънища! Вървях из една гора, досущ като тази, само че осветена от факли, окачени по дърветата. От клоните висяха лампи, а на земята горяха огньове — подготвяше се богато пиршество. Начело седеше един горски крал с корона от листа, пееха се весели песни, а какво имаше за ядене и за пиене — не мога нито да изброя, нито да ви опиша.

— Излишно е и да се опитваш — сряза го Торин. — Всъщност, ако не можеш да говориш за друго, по-добре мълчи. И без това вече достатъчно ни досади. Ако не се беше събудил, щеше да се наложи да те оставим да си сънуваш глупавите сънища в гората. Не мисли, че си лек за носене, макар и седмици наред да си се хранил оскъдно.