Хаос

— Най-вероятно е била изпотена, а електричеството обича потта. Въпреки това кожата не е най-добрият проводник — обяснявам аз. — Намирането на скъсаната златна верижка променя нещата и може да обясни защо Елиза Вандерстийл е мъртва.

— Защото токът би ударил сърцето й. — Марино наблюдава как поставям малък кафяв хартиен плик върху една от ръцете й. — Токът трябва да преодолее сериозно съпротивление, което обяснява защо впоследствие по някои жертви не остават никакви следи освен изгаряния. Познавам човек, който изгуби пръст, но нищо повече.

— Ако електрическият ток не е преминал през тялото й, може би щеше да оцелее — съгласявам се аз. — Обзалагам се, ще установим, че не е загинала от раната на главата.

— Затова внимавам с бижутата, когато работя в близост до електрически уреди. Това вбесяваше Дорис, защото отказвах да нося голямата сребърна гривна, която тя ми подари. После спрях да нося брачната халка, а тя реши, че й изневерявам — разказва Марино, сякаш го чувам за първи път, но се познаваме толкова отдавна, че зная почти всичко за него.

През всичките тези години — а те са поне двайсет — откакто се разделиха, той не спира да говори за бившата си жена. Дорис е ученическата му любов, семпла жена, търпелива и многострадална, но в един момент й писна и избяга с друг мъж. Зная, че Марино още не я е забравил. Надявам се на това най-вече заради сестра ми и се опитвам да не мисля върху думите, които Бентън изрече в клуба.

Прикрепвам с помощта на тиксо хартиените кесии към китките и глезените, за да съм сигурна, че от тях няма да изпадне, но няма и да полепне нещо по пътя до Центъра по съдебна медицина.

— А сега какво? — пита Марино, когато чува мъжки гласове до входа на шатрата.

Пристягам тиксото, когато инспектор Барклей отново надниква вътре.

— Имате ли нужда от нещо? — извиква той.

— Сериозно ли питаш, Клей? — отвръща му Марино. — Аз лично имам нужда да спреш да идваш тук и да задаваш този въпрос! — След което подбелва театрално очи и бавно поклаща глава.

Изчаква Барклей да излезе, за да ме пита за „шантавите модели“, които понякога откриваме в пораженията от мълнии, особено по гърдите или гърба на жертвите. Казва, че му напомняли за полета над низините на Южна Каролина с хеликоптера на Луси. За приливите, при които водата плъзва по брега и навлиза в солените тресавища и заливните тераси. Процесът, който Марино описва, се нарича арборизация или образуване на дървовидни разклонения. А също и фигури на Лихтенберг заради необичайния червеникав рисунък, който мълнията често оставя върху повърхността на кожата. Ако човек не знае какво да търси, видяното може да го стресне, а механизмът, който поражда тези фигури, все още не е напълно изучен. Възможно е да се пръскат капилярите по пътя, който електрическият заряд изминава по тялото. По Елиза Вандерстийл няма и следа от подобни фигури.

Притеснява ме повече друг един въпрос. Ако е била ударена в гърба, в резултат на което през златната висулка са преминали хиляда волта и са спрели сърцето й, откъде е излязъл този заряд? Мълниите могат да бъдат и предвидими, и непредвидими. Сякаш имат собствено съзнание, сякаш са живи. Втурват се към земята като див звяр, който иска час по-скоро да се мушне в дупката си, затова често откриваме изходното изгаряне на стъпалото на жертвата.

Елиза Вандерстийл няма подобен белег. Не забелязвам нищо освен мръсотия по чорапите й. Не откривам никакво изходно изгаряне и уведомявам Марино, че искам да видя колието, което Аня и Еня са взели. Той се запътва към големия си куфар с криминологично оборудване.

Шумолене съпровожда отварянето на специален плик, който обаче прилича на обикновена амбалажна кесия от магазин за плодове и зеленчуци. Нахлузвам го на главата чак до основата на врата така, че да обхване цялата коса, и пристягам с тиксо, което късам с ръце, вместо да използвам ножица.

Допадат ми нещата, които мога да сваля лесно, след като тялото бъде положено на масата в залата за аутопсии. Коса, капчица боя, конец, ДНК… може да бъде всичко. Правя каквото се налага, за да не изгубя или замърся подобна улика. Но ако човек не разбира какво правя, може да реши, че се отнасям ужасно неуважително към мъртвото тяло. Фрас-прас, както се изразява Марино. Това е отплатата, която някои хора получават за това, че са били блъснати от влак, загинали в самолетна катастрофа или убити. Пристига доктор Смърт и събира парчетата, останали от вас, като метач, който събира боклука на улицата, казва Марино.

Поне успях да сваля ръцете, които бяха изпънати над главата и да ги положа отстрани на тялото, за да можем да го приберем в чувал, при това от най-големите. Случващото се ми напомня, че смъртта и достойнството нямат място в едно изречение, те просто са несъвместими. Отварям няколко отделения в големия куфар и откривам това, което търся. Стерилна игла. Марино се връща. Разпознавам масивния златен череп с дълбоки потъмнели очи и зейнала усмивка.