Хаос

Не бих преживяла подобно излагане. Наблюдавам как следовател Барклей изчезва през входа на палатката, който изведнъж се е превърнал в червеева дупка към паралелна вселена. Няма да отиде далеч. Обзалагам се, че ще остане наблизо и ще слуша какво си говорим, както е правил през по-голямата част от времето, докато двамата с Марино работехме на спокойствие, разговаряхме помежду си, споделяхме предположения, дори клюкарствахме, без да знаем, че някакъв гаден натегач ни подслушва.

Нямам представа какво е казал Барклей на съпруга ми, с други думи, на ФБР. След всички трудности, през които преминахме с Марино на това местопрестъпление, най-голямата заплаха идва от наш колега. Тази мисъл пронизва главата ми, докато сърцето ми затуптява ускорено, а очите ми се навлажняват. Дишам бавно и дълбоко, премигвам няколко пъти и осъзнавам, че повишената раздразнителност е сред най-характерните симптоми на топлинното изтощение, предизвикано от прегряване на организма. Но колкото и добре да го осъзнава човек, нищо не е в състояние да му помогне, когато попадне във водовъртеж от неконтролируем гняв.

— Ей, Бентън? Дороти пристигна ли? — Разбира се, че Марино ще се поинтересува любезно, сърдечно за жената, която сменя мъжете като носни кърпички.

Innamorato pazzo! Както казваше баща ми.

Лудо влюбен. Това е Марино. Сега, като зная какво да търся, виждам признаците ясни като бял ден. Следя ги внимателно, докато Бентън му отговаря с оловен глас, че Дороти е добре.

Като изключим обстоятелството, че от авиокомпанията са изгубили един от огромните й дизайнерски куфари. Но не го изричам на глас.

Кацнала е без проблем с почти целия си багаж, уведомява ни Бентън относно моята суетна, самовлюбена и досадна сестра, която винаги се е отнасяла с най-близките си като с хора от по-долно потекло.

— Вече е в колата, нали? — Марино държи да се увери, че възлюбената му е добре. — Защото не ми е пращала съобщение вече два часа. И спря да отговаря на есемесите ми.

Sotto l’incantesimo! — щеше да възкликне баща ми. Марино е омагьосан. Двамата с Дороти са поддържали контакт дори по времето, когато аз работех на това проклето местопрестъпление, и той не ми е казал нито дума. Ужасена съм, че може да съм изрекла на глас нещо толкова неприятно. А може и да не съм. Може само да съм си го помислила, без да съм го казала.

Марино се държи така, сякаш не съм казала нищо. Взирам се внимателно и изведнъж го виждам двоен, облечен изцяло в бяло като зайче. Никой не изглежда обиден. Аз обаче не мога да бъда сигурна. Затварям очи, а миг по-късно ги отварям отново. Марино се държи съвсем нормално. Надявам се да не съм казала проклето местопрестъпление. Не че не ругая понякога. Но рядко го правя. А сега просто не съм в състояние да мисля. Ще избухна като вулкан. Електролитният ми баланс отиде по дяволите и това вади организма ми от равновесие.

— Важното е да е добре — казва Марино на Бентън. — В момента полетите са истински кошмар заради повишеното ниво на терористична заплаха. — Опитва се да говори спокойно, но не успява.

— Тя е с Джанет и Деси — казва Бентън, без да откъсва поглед от мен.

— Значи е в колата на път за дома им? — пита Марино, но Бентън не му обръща внимание.

— Трябва да поговорим, Кей. Трябва да дойдеш с мен — заявява той и аз долавям тъгата, скрита под желязната воля на съпруга ми.

Свалям качулката и усещам, че косата ми е залепнала за главата. Взимам куфарчето си, което ми се струва ужасно тежко, и се запътвам към Бентън.

— Какво има, Бентън? — подвиква му Марино. — Омръзна ти компанията на костюмарите? Липсва ти адреналинът? Реши да се отбиеш и да видиш как бачкат истинските следователи?

Марино стои зад мен и говори достатъчно гръмогласно, за да счупи звуковата бариера. Не спазва никакво благоприличие. Нарича ФБР с подигравателното ФРБ като в онази компютърна игра „Гранд Тефт Ауто“, за да не използва по-неприлични думи. Сетне млъква изневиделица, защото по мрачното изражение на Бентън не трепва нито мускулче. Той не чува и не вижда нищо освен мен.

— По дяволите! — Марино проумява, че се е случило нещо сериозно. — Ей? Какво става?

— Не изглеждаш добре, Кей. — Бентън е безкрайно мил и загрижен. — Трябва да седнеш.

Протяга ръка към мен, но аз се отдръпвам. Маншетите на ръкавите ми са изцапани с кръв. Трябва да се дезинфекцирам. Трябва да се измъкна от този синтетичен гащеризон, преди да съм се задушила в него. Изпитвам клаустрофобия, увита съм като мумия от главата до петите и започвам да дишам все по-бързо и по-плитко.

Полагам всички усилия, за да скрия, че всеки момент ще припадна. Добре осъзнавам опасните симптоми. Един от тях е, че спрях да се потя. Вече не.

— Какво ще кажеш да седнеш и да пийнеш нещо? — загрижен е Бентън.