Хаос

— За щастие не живеем в онази епоха. Но си прав. Най-вероятно щяха да ме обесят като вещица. — Взимам лупата, а той прави няколко снимки в едър план на изгореното място.

Сухият тъмночервен отпечатък на ухиленото лице на черепа се е получил при силното нагорещяване на висулката. Отпечатаната уста и око не са били в пряк контакт с кожата, защото мястото не е обгорено. Кожата е останала бледа и е превърнала изображението в уродлив емотикон, разположен в горната част на гърба на Елиза Вандерстийл. Дори аз бих го определила като странно.

— Прилича на мъртва глава. — Марино трескаво оглежда отпечатъка. — На нещо свръхестествено… може би на стигма.

Иска да каже мъртвешка глава и стигмата. Белегът наистина изглежда загадъчен, човек може да си го обясни само ако знае какво го е причинило.

— Ще ми помогнеш ли, като я задържиш така? — Струйки пот се стичат по гърдите и корема ми, а също и между бедрата, дрехите под гащеризона ми са направо подгизнали. Марино прикляква до мен и придържа тялото, докато го обръщам напълно настрани, за да го огледам по-добре от главата до петите, отпред и отзад.

— Това също е странно — отбелязва той по адрес на белите линии от изгаряне, които откривам върху дясното рамо и основата на врата. — На вкочанената дясна китка има още такива. Всичките са от една и съща страна на тялото. Но ако са изгаряния, не приличат на това тук — казва Марино и посочва тъмночервената рана, причинена от висулката на колието.

Обяснявам му, че когато зоната на поражение изглежда грапава и бяла, това обикновено свидетелства за изгаряне от трета степен. Предполагам, че белите линии са резултат от директен контакт с източника на токовия удар.

— Като жици — давам му пример. — С тази разлика, че говорим за много тънки жици, почти колкото човешки косъм.

— Какви жици? — оглежда се неспокойно Марино, сякаш те са достатъчно близо, за да ги докосне.

— Нямам представа, ако наистина става въпрос за жици. — Забелязвам нещо във вътрешния джоб на сините й шорти за джогинг. — Другото изгаряне е от контакта между златната висулка и същия източник на ток. Това е моето предположение.

Плъзгам пръсти под ластика на шортите и откривам малък вътрешен джоб. В него има нещо плоско и твърдо. Изваждам черен пластмасов ключодържател със сериен номер върху него.

— Бинго! Може това да е ключът от жилището й! — възкликва Марино, когато пускам ключодържателя в пликче за улики и му го подавам.

Ставам и оглеждам дърветата, уличния стълб, пътечката от експлодирали стъкла… Опитвам се да си представя какво може да е било толкова дълго и тънко, че да изиграе ролята на проводник, с който Елиза Вандерстийл евентуално да установи контакт, докато минава с колелото си. Представям си я как натиска педалите, как профучава през сенките и душния въздух, уморена и нетърпелива, тъй като става късно и започва да се мръква.

Изведнъж нещо пронизва голото й дясно рамо и врата й, жигосва я между лопатките. Трябва да е било адски болезнено и дори ужасяващо, защото тя се е обърнала мигновено и го е хванала, при което е изгорила дясната си длан. Вероятно е изпитала чувството, че я напада цял рояк стършели, и това е била последната й съзнателна мисъл, преди да изгуби контрол върху колелото и да полети на земята.

Подобен сценарий би обяснил линейните изгаряния и асиметричния ригор. Мощен електрически заряд, поразил златното колие и преминал през тялото на жертвата, би могъл да нагрее влагата в него и да я превърне в пара, след което да избухне и да повреди обувките и дрехите й. Топлината би могла да разкъса златната верижка, която открихме. Проверявам отново врата й и търся признаци верижката да се е нагряла, преди да се скъса.

Взимам лупата, отмятам косата й и откривам няколко червени белега, миниатюрни червеникави изгаряния, не по-големи от тиренце или пунктир отдясно и отляво на врата. Отпред няма нищо. Отново си представям Елиза Вандерстийл, загряла и запотена, но жива и дружелюбна на тротоара пред Харвард Клуб. Носеше кърпа около врата.

Кърпа на сини индийски мотиви, сигурна съм в това. Спомням си, че ми се стори някак си избеляла, може би леко оръфана по краищата, сякаш е стара и доста използвана. Питам Марино дали са открили кърпата и му я описвам. Дали близначките не са я прибрали в раниците си и той да не е разбрал откъде е?

— Не — отговаря Марино, — не видях нищо подобно, но ще помоля Фландърс да провери отново, докато момичетата са още в стаята с маргаритките.

— В противен случай би трябвало да е тук някъде — казвам аз, — освен ако не я е свалила, след като я видях на Куинси стрийт. Важното е, че ако е носила шалче или кърпа, то би могло да защити предната част на врата й, стига платът да е бил прибран изцяло или частично под брадичката й, когато тялото й се е нагряло. Намерим ли кърпата, може да открием изгаряния, които да потвърдят това.

Обяснявам му, че трябва да проверим дали по-рано вечерта в района е имало гръмотевична буря. Добавям, че отмятането на колието отзад на врата може би е най-лошото, което би могла да направи.