Хаос

Мисля си за нещастните случаи, причинени от мълнии, върху които съм работила, защото при тях първоначалното впечатление почти винаги бе за насилствена смърт. Дрехите неизменно бяха скъсани, понякога висяха на парцали. Сещам се за блузата в храстите. Обувките и ботите често се пръсват на парчета или се изуват като маратонките „Конвърс“. Металните бижута се разтопяват или чупят, а ние намерихме скъсана златна верижка. Двата й края изглеждат точно като при силен токов удар. Когато токът порази метален предмет, той го нагрява силно и нарушава целостта му.

Понякога жертвите получават фатални наранявания в резултат на експлозивната сила на волтовата дъга или мълнията, запратила ги на земята. Нерядко те загиват и от удара в земята. Може това да е убило Елиза Вандерстийл. Макар че се съмнявам.

30.

Гънките по гащеризона ми започват да шумолят. Усещам колко хлъзгава е тънката бяла материя, когато прикляквам, за да огледам по-отблизо пътеката и тревата около нея.

Минава единайсет и миризмата на разлагаща се плът прави въздуха по-тежък и противен. Почти непоносим. Но поне не ни нападат мухи. Тентата ги задържа навън, а и като правило те не са особено активни през нощта, не търсят открити рани и отверстия, в които да снесат яйцата си.

Изучавам парченцата стъкло, миниатюрни като зрънца сол, посипали колелото. Те блещукат като диаманти върху рамката, гумите, стръкчетата трева.

— Не че съм специалистка по експлодирали крушки — казвам на Марино, когато се връщам при задната гума, — но на мястото, където е паднала, има доста стъкло, а парченцата са дребни като песъчинки.

— Виждал съм и преди волтови дъги и пожари, запалени от електрически искри, и мога да ти гарантирам, че притежават достатъчно мощност, за да превърнат стъклото на прах. — Той коленичи до мен и аз долавям топлината на тялото му, помирисвам потта му. — Но част от праха, който виждаме, идва от покритието вътре в самите крушки.

Поглеждаме през отворената вратичка към празния глобус на върха на стълба. Върху черния метален стълб се вижда белезникав прах. Когато стъклените фрагменти експлодират, те оставят следа, която прилича на вълшебен прах, тъй като искри по пътеката, тревата, дърветата…

Възстановявам наум случилото се и то заприличва на анимация. Представям си как лампата е експлодирала с всичка сила точно когато отдолу е минавал велосипедът. Двете събития са настъпили едновременно и Елиза Вандерстийл е изхвърчала от седлото. Ако се е случило точно това, то би могло да обясни миниатюрните частици стъкло върху падналото на земята колело. Това би могло да е единственото обяснение и за дребните като песъчинки парченца в косите й.

— Мисля, че си права. Изгорялата коса наистина е свързана с това. — Марино извива врат и отново поглежда нагоре към черния железен стълб. — Но ако лампата се е пръснала точно когато е минавала отдолу, не би ли трябвало да открием порязвания от разхвърчалите се парчета стъкло?

Велосипедът е хибрид с олекотена конструкция, тънка алуминиева рамка, ниско разположено кормило и седалка с пълнеж от гел, която се е издигала на около метър и двайсет над земята. Когато Елиза Вандерстийл тръгна от Харвард Клуб, тя бе леко приведена, но не бе заела ниска състезателна стойка. Предполагам, че лампата е била на повече от два метра над главата й, когато крушките са избухнали през отворената вратичка.

— Колкото по-голяма е масата, толкова по-голяма е скоростта — обяснявам на Марино. — Големите парчета, които можем да оприличим на стъклени шрапнели, би трябвало да прелетят над главата й. А прашинките не биха стигнали толкова далеч. Те би трябвало да паднат в подножието на стълба. Правя това заключение, като изхождам от презумпцията, че в това време е била на колелото си, тъй като не виждам нищо, което да ме наведе на мисълта, че е слязла от него — добавям аз. — Разбира се, всичко това са само предположения. Наличието на стъкло в косата й обаче ми се струва важно. Парченцата не биха могли да я настигнат на мястото, където лежи в момента.

— Не, тук няма нищо, защото стъкълцата са полетели в тази посока — казва Мартино и посочва към института „Кенеди“. — Затова не мислим, че е била съборена от колелото. — Поглежда ме. Отново говори в множествено число, което е добър признак. — Смятаме, че не е имало нападател. Просто е карала през парка, когато е била ударена от експлодирала лампа, мълния или нещо подобно, но също толкова откачено.

— Възможно е — отговарям аз. — Не виждам следи от борба.

— В такъв случай не става въпрос за убийство. Какво ще кажем, когато ни попитат?

— Все още не знаем. Колкото по-малко кажем, толкова по-добре.

— То е сигурно. Но все пак нещо я е запратило на три метра, сякаш е била изстреляна с оръдие. Мога само да кажа, че силата е била огромна. Предполагам, че предпазната й каска е отхвърчала още по-далеч, защото е по-лека.

— И защото най-вероятно каишката не е била пристегната. — Казвам му, че когато Елиза Вандерстийл караше по Куинси стрийт към „Харвард Ярд“, каишката се поклащаше под брадичката й.