Керванът на робите

— Правилно! Ти съвсем не си лош орнитолог и когато взема да си пиша книгата, ще можеш да ми помагаш. Погледни, вече си отиват. А виждал ли си как една такава птица каца в отворената паст на крокодила, за да кълве намиращите се там какви ли не гадини? При това великанският гущер широко разтваря муцуната си и дори през ум не му минава да безпокои или даже да излапа малката животинка. Напротив, той знае много добре, че тя е негов благодетел. За туй не му служи само инстинкта, а е необходимо и истинско мислене, каквото толкоз много ни се иска да не признаваме, че съществува в тез същества. Един такъв звяр също има разум — той умее да си вади заключения и да събира опит и може да се случи таквоз животно да постъпи по-умно от човека, дето се мисли за разумен и мъдър.

— Че си прав, самият аз съм установявал неведнъж от собствен опит.

— А как?

— Също като теб. Колко често ни се е изплъзвала някоя птица или пък друго животно, което сме искали да уловим или убием. Тогава то просто е било по-предпазливо и по-умно от нас.

— Много си прав. Има птици, които правят големи събрания с разисквания. Неотдавна наблюдавах как трийсетина короновани жерави се бяха наредили в кръг, а в средата бе застанал един от тях и непрестанно нещо крещеше. Имаха или заседание на парламента, или зрелостни изпити, щото веднага щом онзи по средата млъкнеше, други от кръга започваха да подвикват тяхното „курнукнукнук-нук“, сякаш отговаряха на въпросите му. Може би отговорите им са били по-умни от онези, които често чуваме от учениците в нашите училища.

— Надявам се в този случай не си спомняш за самия себе си — отвърна Шварц и по устните му заигра лека усмивка.

— Защо не? Да не мислиш, че винаги съм могъл да отговарям правилно? Вярно че често въпросите ми се задаваха по такъв начин, че съм оставал съвсем слисан. Веднага се сещам за времето, когато бях в десети клас. Известно ли ти е вече това?

— Е, мога да си представя, че си посещавал и десети клас.

— Нямам туй предвид, а въпроса, дето ми го зададоха тогава. Не ми се вярва вече да съм ти го разправял. Трябваше да се явя на изпит и си бях сложил чист нагръдник, както и новата пъстра вратовръзка. Когато се погледнах в огледалото си помислих, че всичко ще мине като по вода. Ама не стана тъй.

— Какво се случи? — попита Шварц, щом Сивия замълча.

— Изобщо не можеш да предположиш. Учителят по естествена история ми имаше зъб, щото все му задавах такива въпроси, на които никой разумен човек не може да отговори. Затуй искаше на изпита тъпкано да ми го върне. Когато ми дойде редът, аз се изправих страхопочитателно и си рекох, че сигурно ще има да се чудят и да се маят на познанията ми. Но к’во ще кажеш като разбереш, че учителят ме попита защо птиците имат пера?

— Наистина е било подло!

— Да, той искаше здравата да ме натопи.

— Но ти сигурно си успял ловко да се измъкнеш. И какво му отговори?

— Отначало не обелих нито дума, а само зяпнах с уста, за да си събера акъла, а после, след като въпросът бе повторен още два пъти, аз…

— Dir bahlak!136 — прошепна в същия миг чернокожият на двамата бели и с десницата си посочи към мястото, където пътеката за серибата излизаше от крайбрежната гора.

Сивият незабавно млъкна, защото съзря двама добре въоръжени мъже, които се бяха спрели там и смаяно оглеждаха овъглените останки. Изглеждаха като парализирани от уплаха, но само след миг-два със силни възклицания и оживени жестикулации те се втурнаха към мястото на пожара.

— Двама бели! — обади се Бащата на щъркела, проследявайки ги с поглед, и носът му се изви настрана също като главата на птица, която от клона на някое дърво оглежда надолу нещо подозрително. — Откъде ли идват и кои ли са те?

— Не са европейци — отговори Шварц. — Мисля че са от хората на серибата. За това съдя по ужаса, който ги обзе при вида на овъглените й останки.

— Може и да си прав! Дали не са от отряда на Абу ал Мот? Дали не са изпратени напред, за да известят за пристигането му?

— Възможно е, дори е вероятно. Ще ги наблюдавам.

Той извади далекогледа си и го насочи към двамата мъже, появили се тъй ненадейно. Няколко минути те се щураха из опожарените места, след това проследиха донякъде дирите на заминалите ловци на роби и най-накрая хукнаха на запад колкото им крака държаха.

— Отиват в селото на джурите, за да разпитат какво се е случило — каза Шварц и прибра далекогледа си. — Това ни дава време да разберем откъде идват. Предполагам, че лодката им се намира долу на брега. Ела!

Когато двамата стигнаха до реката, видяха малка тясна ладия с две гребла, завързана с въже от лико за стърчащо от водата коренище. На мястото, където се намираше, не растеше тръстика. Греблата лежаха на дъното й, иначе тя беше празна.

— Точно както си мислехме — обади се Шварц. — Тези типове са изпратени като вестоносци от Абу ал Мот. Можем да очакваме, че те ще се завърнат при него, без да губят нито минута, за да му известят случилото се и да го подтикнат да побърза.

— Трябва да се опитаме да им попречим. Как мислиш, дали да не вземем да им пробием лодката?