Керванът на робите

Но какви бяха само гласовете, които пееха тази песен! Един ревеше като лъв, а друг като гласовита северноамериканска гигантска жаба. Третият пък пищеше с най-висок фалцет, а четвърти проточено ръмжеше песента като контрабас. Всъщност мелодия нямаше, всеки пееше така, както му позволяваха възможностите на гласа. Само думите бяха изговаряли хорово, понеже с високо вдигнати ръце факирът точно отмерваше такта. Но го вършеше по такъв начин, че ако се намираше на някое друго място, незабавно щеше да бъде откаран в лудница като съвършено безнадежден случай.

Когато песента свърши, пиенето и музиката отново започнаха. Подеха и танц, имитирайки въртящия се дервиш. И така, непрекъснато редувайки музика, песни и танци, веселбата продължи до късна нощ, докато не остана вече и капка мерисах.

Шумът прехвърляше гората и достигаше до реката и ногера. А там двамата негри седяха пред пазача, който не изпускаше от ръка бича си. Робините бяха отведени в серибата, за да пекат питките.

От време на време надзирателят ставаше, да се поразтъпче няколко минути. При това мърмореше ядно в брадата си, че не можел нито да пее, нито да пие заедно с другите.

Малко след полунощ Абд ал Мот пак дойде на борда, за да провери дали поста изпълнява дълга си. По-късно, след като си беше вече отишъл, в серибата всичко утихна. Пияните ловци на роби налягаха да спят и скоро захъркаха. Когато пазачът отново тръгна да се поразходи, Лобо прошепна на своя другар:

— Белият е разгневен, но макар че не изпуска из ръка бича си, не ни бие. Затова Лобо няма желание да го убива.

— Но тогава как да избягаме?

Няма ли да е по-добре да го стиснем за гърлото, та да не може да вика? Същевременно ще го вържем и ще му запушим устата.

— Толо също предпочита да постъпи така и да не го убива, обаче един-единствен вик може да ни погуби.

— Лобо има силни ръце. Тъй ще го сграбчи, че човекът изобщо няма да има възможност да извика.

— А докато го държиш здраво, Толо ще го върже. Може и така. Въжета имаме предостатъчно.

— Кога започваме?

— Ще изчакаме още малко, тогава всички бели ще са заспали. Но лодката не е тук. През нощта я отнасят в серибата.

— Тогава ще плуваме.

— Нима Толо забрави, че в реката има много крокодили? Нали затова серибата носи името Ом ат Тимса.

— Толо предпочита да го изядат крокодилите, отколкото да заведе белите до Омбула.

— Лобо също. Добрият шейх на небето ще ни закриля, защото току-що подарихме живота на пазача.

— Значи вече и ти вярваш във великия шейх?

— Цяла вечер Лобо мисли за него. Ако касисът не е лъжец, значи е казал истината, защото е по-умен от нас. За черния човек е много добре да има такъв шейх на небето, понеже всички бели шейхове на земята са му врагове. И тъй, Лобо вярва във великия шейх и ще го помоли да увенчае с успех замисляното от нас бягство.

Негърът сключи ръце и отправи поглед към небето. Устните му се раздвижиха, но молбата му можеше да бъде чута само от Бог.

Пазачът отново беше седнал на мястото си. След това измина доста време преди пак да се изправи на крака, за да се поразходи насам-натам. Тогава Лобо попита:

— Ще чакаме ли още?

— Не. Толо държи вече въжетата в ръка. Щом се приближи до нас и ни обърне гръб, светкавично се изправяме и ти го сграбчваш изотзад.

Така и стана. Пазачът се насочи към тях, а после отново направи кръгом. Мигновено двамата негри се озоваха зад него и Лобо го стисна с двете си ръце за гърлото. Навярно не толкова в резултат на тази хватка, колкото от уплаха, човекът замръзна на мястото си като статуя. Изобщо не гъкна. Не оказа никаква съпротива и когато Толо върза с въжета ръцете и краката му. Остана безмълвен дори и когато Лобо махна ръцете си от врата му, а после свали феса от главата му, разкъса го на парчета, смачка ги и ги напъха в устата му.

Човекът бе изцяло в ръцете им. Свалиха го в трюма. Лобо му взе ножа, а Толо бича. После двамата се върнаха на борда.

За да не примамят с някой макар и лек шум крокодилите, те се спуснаха във водата колкото бе възможно по-тихо и се отправиха към брега, което никак не беше лесно, тъй като трябваше да си проправят път през гъстата „ом суфах“. Все пак се добраха до сушата здрави и читави. А това че се измокриха, ни най-малко не навреди на простото им и оскъдно облекло.

— Милостивият шейх на небето ни предпази от крокодилите, сигурно ще продължи и по-нататък да ни помага — обади се Лобо, като се отърси от водата. — Не мислиш ли, че ще е по-добре да оставим Абд ал Мот да живее и незабавно да се отправим на път?

— Не. Той трябва да умре!

— Откакто днес ти говори за небесния шейх и сина му, на Лобо вече му се струва, че няма да е хубаво, ако убием арабина.

— Оставим ли го жив, ще ни настигне нейде по пътя. А ако го убием, когато намерят трупа му, всички така ще се изплашат, че ще забравят да ни преследват.

— Лобо ще направи всичко, каквото пожелаеш. Но как ще влезем в серибата? Пазачите ще вдигнат тревога.

— Нима не взе ножа, с чиято помощ можем да направим дупка в оградата?

— Но кучетата ще ни издадат!