Юлиан

При всяка врата стояха стражи и евнуси, надменни и същевременно раболепни. Няма по-потискащо място от царски двор. Навсякъде, където има трон, човек може да наблюдава в най-големи подробности всички човешки суети и пороци, лакирани с добри обноски и тънко позлатени с лицемерие. Когато съм на поход, в моя двор не се спазва никакъв церемониал. А и когато съм в резиденцията си, гледам да няма много блясък.

Евсебий ме остави пред последната врата с дълбок поклон. Стражите отвориха вратата и аз влязох в трапезарията. Констанций се беше изтегнал на една от двете лежанки, поставени под прав ъгъл до масата. Евсебия седеше срещу него на стол, украсен със слонова кост. Поклоних се ниско и на двамата, като ги поздравих с предписаните фрази.

Констанций измърмори някакъв отговор. След това ми даде знак с ръка да заема другата лежанка.

— Изглеждаш по-добре без онази ужасна брада.

Изчервих се, докато сядах на лежанката. Евсебия ми се усмихна насърчително.

— Мен пък ми харесваше брадата — рече тя.

— Защото и ти си безбожница.

Сърцето ми спря за миг. Но това беше само една от тромавите шеги на Констанций.

— Тя харесва тези високопарни и мръсни циници. — Той посочи жена си с костеливата си, отрупана с пръстени ръка. — Непрестанно ги чете. Не е хубаво жена да чете.

Отговорих нещо приятно, благодарен, че го намирам в добро настроение. Констанций беше свалил диадемата си и връхните мантии и имаше почти човешки вид, съвсем различен от статуята, която седеше на престола преди малко.

Поднесоха ми вино и въпреки че рядко го пия неразредено, този път го изпих направо, за да успокоя нервите си.

— На кого ми прилича без тая ужасна брада? — Констанций ме разглеждаше с любопитен поглед като някакъв нов роб или кон.

Евсебия се намръщи, преструвайки се, че рови в паметта си. Човек никога не издава мислите си пред един тиранин дори когато ти е съпруг.

Императорът сам отговори на въпроса си:

— На Констанс. Много му приличаш. Съвсем приличаш на брат ми.

Сърцето ми се сви. Винаги се е смятало, че Констанций има пръст в смъртта на брат си. Но в тази забележка нямаше никакъв намек. В добро разположение на духа, Констанций говореше направо и се държеше съвсем естествено.

Отвърнах, че тогава съм бил съвсем малко дете и не помня покойния си братовчед.

— Беше най-представителният от трима ни. Висок. Като баща ни. — Констанций много съжаляваше, че не е по-висок.

Поднесоха ни пищна вечеря и аз вкусих от всичко, защото да откажеш да хапнеш от някое блюдо, би означавало, че се страхуваш да не би императорът да те отрови. Беше цяло изпитание и стомахът ми едва понесе огромното количество храна, което погълнах.

Констанций водеше разговора, както следва да го води един император (освен ако е склонен към философски спорове като мен — на масата аз трябва да говоря ужасно бързо, за да ме чуят). Попита ме как е минало учението ми в Атина. Описах му го и накрая завърших:

— Бих могъл да прекарам останалата част от живота си там.

При тези думи видях, че Евсебия едва забележимо се намръщи. Знак, че не трябва да говоря за учение.

Но Констанций не слушаше. Беше се изтегнал по гръб, тихо се оригваше и леко разтриваше с ръка издутия си корем. Той заговори с притворени очи:

— След баща ми аз съм първият император, който царува сам. Но той никога не е възнамерявал само един от нас да управлява. Нито пък Диоклециан е възнамерявал само един от четиримата му наследници да управлява.

Констанций се изправи на лакътя си и ме погледна с тези странно тъжни очи, които бяха най-привлекателното и най-загадъчното у него. Това бяха очи на поет, който е видял истинската трагедия на този свят и знае какъв е отвъдният. И все пак приятното впечатление от тези очи се разваляше напълно от нацупената му уста. Дали някой изобщо познаваше Констанций? Едно беше сигурно — аз не го познавах. Аз го мразех, но Евсебия го обичаше — поне така ми се струваше, а тя беше жена, която не би се привързала към лош човек. Като всички нас, Констанций беше съвкупност от много личности, събрани в едно тяло.