Юлиан

— Не забравяй старите си приятели в часовете на величието си. — Един свитък, скрит в пояса на Грегорий, падна на плочника. Той силно се изчерви и го вдигна. — Имам специално разрешение — измънка той, — мога да получавам книги, определени книги, разрешени книги…

Засмях се на смущението му. Той знаеше, че ми беше добре известна забраната да се изнасят книги от читалнята на библиотеката „Пантайнос“. Обещах му да не казвам никому.

Проконсулът се отнесе прилично с мен. Той бе добър човек, но се бе уплашил. Щом го погледнах, разбрах душевното му състояние: лицето му имаше типичния израз на чиновник, който се пита дали ще бъда убит, или ще се възкача на престола. Тази несигурност трябва да е ужасно мъчителна за такива хора. Ако се държат любезно, по-късно могат да бъдат обвинени в съучастие в някой заговор; ако са сурови, един ден жертвата им може да се издигне и да им отмъсти. Проконсулът избра средния път: беше учтив, но добросъвестно изпълни заповедта. Уреди всичко необходимо, за да замина на следната заран.

Последната вечер в Атина бе крайно мъчителна, за да я описвам. Прекарах я с Макрина. Обещах й да се върна, ако е възможно. На следния ден призори напуснах града. Нямах сили да погледна към храма на Атина, който сякаш висеше във въздуха, или към огретите от слънцето виолетови очертания на Химетос. Отправил поглед на изток към изгряващото слънце, поех тъжния път към Пирея и морето.

IX

Пристигнах в Медиоланум през средата на октомври. Времето беше сухо и въздухът толкова бистър, че можеше да се видят съвсем ясно сините Алпи, които отделят цивилизования свят от варварите, нашия слънчев свят от тъжните зелени гори, откъдето Немезида14 дебне Рим.

Още извън градските порти ни посрещна един от евнусите на Констанций, внушителен човек с надиплена гуша и подигравателна усмивка. Той не се обърна към мен с обичайния поздрав; това беше лош знак. Евнухът предаде на началника на охраната ми писмо от императора. Щом видях това, започнах да си казвам наум първите обредни думи, които трябва да изрека, когато сляза в царството на мъртвите. Оказа се обаче, че нямат намерение да ме пратят там веднага. Вместо това ме заведоха в една къща в покрайнините на града. Тя стана моят затвор. Думата затвор предава точно положението ми. Подсилена стража ме охраняваше. През деня ми позволяваха да се разхождам в атриума, но нощем ме заключваха в спалнята ми. Не разрешаваха на никого да ме посещава, но пък и освен императрица Евсебия в Медиоланум въобще нямаше човек, когото да исках да видя или който искаше да ме види. От цялото ми домакинство ми оставиха само две момчета и двама прислужници. Останалите изпратиха в двореца. Нямаше с кого да разговарям. Това бе най-тежко за мен. Дори и един евнух щеше да ми бъде приятна компания.

Защо се държаха така с мен? По-късно можах да свържа отделните факти и да разбера цялата история. Докато съм бил в Атина, един пълководец на име Силван се провъзгласил за император на Галия. Убеден съм, че всъщност той не е имал никакво намерение да завладее престола, но враждебността на придворните евнуси го е принудила да се разбунтува.

Веднага след това Констанций наредил да ме затворят, защото се боял да не би да се възползувам от бунта в Галия и да се надигна срещу него в Атика. Така стана обаче, че още преди да стигна до Медиоланум, Силван умрял в Колония Агрипина15. В гражданските войни на Констанций пак му провървя.

Но смъртта на Силван не разрешила моя въпрос. Докато съм бил затворен във вилата, старият спор се подновил. Евсебий настоявал да бъда умъртвен. Евсебия била против. Констанций мълчал.

Написах няколко писма до Евсебия, с които я молех да настои пред императора да ми разрешат да се върна в Атина. Но в последна сметка реших да не й изпращам никакво писмо, тъй като Констанций беше много подозрителен и каквато и да била писмовна връзка между жена му и предполагаемия престолонаследник несъмнено щеше да го настрои против нас. Най-мъдро беше да не предприемам нищо и да чакам.

На утрото на тринадесетия ден от затворничеството ми животът ми се измени завинаги. Събуден бях от един роб, който блъскаше на вратата на спалнята ми:

— Стани, господарю! Стани! Известие от августа!

Спях облечен и мигновено скочих от леглото. Напомних на роба, че ако някой не отключи вратата отвън, няма да мога да приема императорския пратеник.

Вратата бързо се отвори. Началникът на стражата ме гледаше със засмяно лице. Разбрах, че божествената воля се бе наложила. Бях спасен.

— Пратеник, господарю! Августът ще те приеме довечера.

Излязох в атриума и за първи път усетих какво значи да си спечелил благоволението на императора. Сега къщата беше пълна с непознати хора. Пълни евнуси, пищно облечени в коприна, чиновници от различни учреждения, шивачи, майстори на сандали, бръснари, млади офицери, привлечени от младежа, който е може би новата изгряваща звезда и може да стане източник на почести и облаги. Просто главата ми се замая.