Юлиан

Пратеникът беше Аринтей, който сега служи при мене в Персия. Той е необикновено красив и войската го обича, понеже всяка войска обича хубавите офицери. Той е с кестенява коса, синеок, със силно и гъвкаво тяло. Необразован е, но е храбър и вещ във военното дело. Единственият му недостатък е неговата прекалена страст към момчета, която намирам непристойна за един военачалник. Но войниците намират неговата чувственост за забавна. Той служи в конницата, а измежду конните офицери педерастията е нещо най-обикновено. Наистина, когато Аринтей, със светналите си сини очи и захилено румено лице, се доближи до мен този ден, аз едва не го взех за самия Хермес, който, обкръжен от сиянието на Олимп, идва сам да спаси недостойния си син. Аринтей ме поздрави живо и почна да чете писмото, с което Констанций ме викаше на аудиенция. Когато изпълни поръчението си (това му струваше доста усилия, защото за него четенето не беше лесна работа), той прибра писмото и ми се усмихна с пленителна усмивка.

— Когато станеш цезар, не ме забравяй. Вземи ме със себе си. Обичам войната — каза той и потупа дръжката на меча си. Разтреперих се като глупак. Той си тръгна.

След това започна друга борба. Трябваше да пожертвувам брадата си, както и ученическата си туника. Вече бях принц, а не философ. За пръв път в живота ми брадата ми бе обръсната. Като че ли ми отрязаха ръката. Двама бръснари се занимаваха с мен, както бях седнал на един стол в средата на атриума, и сутрешното слънце огряваше едно зрелище, което, като си го спомням днес, беше безкрайно смешно. Един стеснителен двадесет и три годишен ученик по философия, току-що пристигнал от Атинската школа, се превръщаше в царедворец.

Една робиня изряза ноктите на краката ми и после ги изтърка до глезените, което ме смути извънредно много. Друга беше заета с ръцете ми и се чудеше колко много бяха зацапани пръстите ми от мастило. След като обръсна брадата ми, бръснарят поиска да обръсне и гърдите ми, но аз го изругах и той се отказа от намерението си. И аз от своя страна направих отстъпка и се съгласих да подстриже космите, които стърчаха от ноздрите ми. Когато всичко беше готово, той ми донесе едно огледало. Едва познах младежа, който ме гледаше с облещени очи от лъскавия метал; това бе действително образ на младеж, а не на мъж, както си въобразявах, защото брадата мамеше, придавайки ми незаслужено вид на възрастен и мъдър човек. Без нея заприличах на всички други млади придворни.

След това ме изкъпаха, намазаха ме с разни благовонни масла и ме облякоха най-грижливо. Плътта ми тръпнеше от сластния допир на коприната и това ме караше да се чувствувам неловко, защото прекалено ясно усещах тялото си. Днес никога не нося копринени дрехи; предпочитам груб лен или вълна.

Смътно си спомням останалата част на деня. Занесоха ме на носилка в двореца през оживените улици. Хората ме заглеждаха с любопитство, но не знаеха дали трябва да ме аплодират или не. Гледах право пред себе си, както ми бяха заръчали да се държа, когато съм сред народа. Опитах се да не слушам разговорите по улицата и отчаяно се мъчех да си спомня наставленията на евнуха. В дъното на градския площад се издигаше дворецът с коринтската си колонада, сив и отблъскващ като самата съдба. Войници в парадна униформа бяха строени от двете страни на входа. Те ми отдадоха чест, когато слязох от носилката.

Стотици граждани се приближиха да ме разгледат отблизо. Във всеки град има хора, които, изглежда, нямат друга работа, освен да се събират на обществени места и да зяпат високопоставените личности. Те не са нито приятелски настроени, нито враждебно, а са просто любопитни. Най щеше да им е интересно да видят някой слон, но тъй като нямаше слон, щяха да се задоволят и със загадъчния Юлиан. Малцина от тях ме познаваха. Никой не знаеше точно какъв роднина съм на императора. Удивително е колко малко знаят за нас поданиците ни. Познавам градове по границите на империята, където смятат, че още управлява император Октавиан Август и че той е велик магьосник, който никога няма да умре. Разбира се, всеки от нас се нарича август, за да напомня за неизменността на римската власт — единственото постоянно нещо всред един непрестанно менящ се свят. И все пак, дори в градовете, където грамотността е доста разпространена, средният гражданин често не знае кой е начело на държавата. Много пъти смутени пратеници са се обръщали към мен, наричайки ме Констанций, а един старец смяташе, че съм Константин, и ме поздрави, че толкова малко съм се изменил от времето на битката при Милвийския мост.

В двореца любопитството бе примесено с възбуда и надежди. Явно бе, че съм спечелил благоволението на императора. Виждах това във всички лица. В преддверието ми оказаха почести: покланяха ми се, усмихваха ми се, стискаха ми горещо ръка и я целуваха с надежда. Отвратително нещо… (както си го спомням сега). Но по онова време то беше чудесно доказателство, че съм спасил живота си.