Юлиан

Предадоха ме на началника на протокола, който шепнешком ми даде последни наставления. След това под звуците на тръбите влязох в тронната зала.

Констанций носеше пурпурна мантия, която се спускаше на дипли до червените му сандали. В едната си ръка държеше жезъл от слонова кост, а в другата, отпусната върху страничната облегалка на трона с дланта нагоре, блестеше златно кълбо с кръст. Както обикновено той гледаше втренчено право пред себе си, без да забелязва нищо друго освен това, което беше в зрителното му поле. Изглеждаше зле. Имаше тъмни кръгове под очите и лицето му беше на петна, като че ли от прекомерно пиянство; а той се въздържаше от вино. Евсебия, отрупана със сияйни накити, седеше на престол, поставен направо на пода. Въпреки че и тя седеше неподвижно като статуя, в лицето й имаше нещо, което загатваше за съчувствие. Когато ме видя, тъжната й уста леко се разтвори.

Вдясно и вляво от мен, облечени в най-блестящи облекла, стояха членовете на консисторията. Всички ме разглеждаха внимателно, докато бавно преминах през залата и се приближих към трона с наведени очи. Светлината на октомврийското слънце се изливаше през високите прозорци. В залата се носеше силна миризма на тамян. Отново се почувствувах дете и сякаш срещу мен седеше Константин. За миг всичко се завъртя пред погледа ми. След това Констанций изрече първия предписан от церемониала поздрав. Аз отговорих, коленичих, целунах пурпурната мантия и той ме повдигна. Подобно на двама актьори изиграхме безлично ролите си. След това ми дадоха столче близо до Евсебия.

Седях съвсем неподвижно, като гледах право напред, но чувствувах присъствието на Евсебия до себе си. Усещах дъха на цветя, който лъхаше от нея. Но не се погледнахме един друг.

Констанций приемаше посланици, назначаваше военачалници, раздаваше титли. Аудиенцията завърши, когато императорът стана. Всички коленичихме. С вдървени крака и леко олюляващ се от тежестта на мантиите и накитите си, Констанций се оттегли към покоите си, следван от Евсебия. Щом двете зелени бронзови порти се затвориха след него, сякаш вълшебник замахна с магическа пръчка и всички се почувствувахме свободни.

Заобиколиха ме придворни и ме отрупаха с хиляди въпроси. Ще ме направят ли цезар? Къде ще живея? Нуждая ли се от някаква услуга? Нека само да заповядам, и всичко ще бъде изпълнено. Отговарях колкото можех по-сдържано и уклончиво. Тогава към мен се приближи моят стар враг Евсебий. Жълтото подобно на месечина лице беше сериозно и почтително. Копринената му мантия изшумоля, докато тежкото му тяло се покланяше ниско.

— Господарю, ти ще обядваш със свещеното семейство. — Сред придворните премина възбуден шепот. Това бе най-голямото благоволение. Издигнах се в очите на всички. Но първата ми мисъл бе: вечеря — значи отравяне. — Ще те съпроводя до свещените покои.

Евсебий ме поведе към бронзовите врати, през които току-що беше преминала царствената двойка. Не проговорихме, докато не излязохме в коридора, където останахме сами.

— Трябва да знаеш, господарю, че винаги, по всякакъв начин съм уверявал августа в твоята вярност към него.

— Зная — излъгах аз със същата тържественост.

— В консисторията имаш врагове. — Той даде знак на един страж да отвори една малка дъбова врата. Минахме през нея. — Но аз винаги съм им се противопоставял. Както знаеш, всякога съм се надявал, че ще заемаш подобаващото ти се място в двора, и въпреки че някои съветват титлата цезар да се премахне, тъй като брат ти… — Той остави недовършено изречението си. — Посъветвах негова вечност да те направи цезар.

— Не съм се стремял към такава чест — измърморих аз, като любопитно разглеждах всичко около себе си.

Дворецът в Медиоланум е грамадна, безразборно строена сграда. Първоначално е била доста скромното жилище на управителя. Когато Рим престанал да бъде фактически център на Запада, дворецът бил разширен, за да стане императорска резиденция. Императорите трябвало да бъдат близо до Алпите поради честите нападения на германските племена. Освен това колкото по-далече е един император от Рим, толкова по-голяма е вероятността да остане на престола, защото населението на този град, както е известно, е капризно и дръзко и помни, че е сваляло много императори. Никой император не остава дълго в Рим, освен ако това не му се наложи.

Константин разширил двореца, като построил приемните зали, а Констанций прибавил жилищните помещения на втория етаж, където в момента се намирахме. Те гледат към голям вътрешен двор. Лично аз предпочитам старата римска къща, с малки отделни стаи, разположени около атриума, но Констанций беше новатор в архитектурата, както и в църквата. Намирам, че тези стаи са прекалено големи и разноските за отоплението им са просто съсипателни.