Юлиан

В момента, когато достигнах до платформата, зазвучаха тръби. Чуха се приветствени възгласи. Между легионите се отвори пътека и Констанций, със златен шлем във формата на змей и пурпурна мантия, се появи в позлатената си колесница. Докато минаваше пред мен, аз улових погледа му — беззрачен като погледа на слепия Омир! При такива публични тържества императорът не вижда обикновените хора.

Констанций бавно се изкачи по стъпалата на платформата, но късите му криви крака отнемаха малко от величието му. Застанал на платформата, той изслуша приветствените викове на легионите. След това ми даде знак да отида при него. Изкачих стръмните дървени стъпала с чувството, че отивам на собствената си екзекуция, и заех мястото си до Констанций… Едва не написах: заех мястото си в историята — защото името ми беше вече легенда. За добро или за зло, бях станал част от дългата хроника, започнала с Юлий Цезар и чийто край никой не може да предвиди…

Погледнах гъсто строените легиони. За пръв път виждах толкова войска; признавам, беше завладяваща гледка. Всички мисли за философия изхвърчаха от главата ми, когато видях знамената със змея да се развяват в есенния вятър и орлите да се накланят, за да ни отдадат почест.

Констанций ми хвана ръката. Стискаше я здраво в грубата си длан. Погледнах към него с крайчеца на окото си, защото усетих, че нещо не е както трябва: той стърчеше с половин глава над мен. Сведох очи надолу и забелязах, че е стъпил на ниско столче. Констанций никога не пропущаше най-малката подробност, която би могла да подсили впечатлението за неговата величественост.

Той заговори на легионите. Високият му глас се носеше навред — говореше такъв латински, какъвто се говори във войската и е лесен за разбиране. Беше научил речта си наизуст.

— Ние заставаме пред вас, доблестни защитници на империята, за да отмъстим на нашите врагове. Как трябва да сторим това, вие ще кажете, не като войници, а като безпристрастни съдии. След смъртта на тези бунтовни тирани, които, подтикнати от бяс и заслепление, се опитаха да завземат престола, варварите от север навлязоха в Галия, защото сметнаха, че нашата велика империя е отслабена и в нея царят размирици. Те са там сега. Само в пълно съгласие с вас можем да ги прогоним. Вие трябва да вземете решение.

Пред вас стои нашият братовчед Юлиан, почитан заради скромността си, който ни е скъп също така и поради кръвната му връзка с нас; млад човек със забележителни способности, когото желая да направя цезар, ако вие одобрите избора ми…

В този миг, въпреки че не бе още довършил изречението си, Констанций беше прекъснат от множество гласове, които викаха, че явно не по волята на човек, а сам Бог иска да бъда провъзгласен за цезар. Напълно бях съгласен с тези думи, макар че богът, за когото те мислеха, и единият, който действително ме бе издигнал, не бе един и същ. И все пак не можех да не се удивлявам на умението, с което Констанций беше организирал цялата сцена. Гласовете се обаждаха като че ли наистина спонтанно, по своя воля, а всичко беше предварително заучено. Докато войниците викаха, Констанций стоеше съвършено неподвижен и безмълвен, сякаш слушаше думи на оракул. Дланта ми се изпоти, но той продължаваше да стиска здраво ръката ми. Когато гласовете замлъкнаха, той кимна тържествено към легионите.

— Вашият ответ ни е достатъчен. Виждаме, че одобрявате избора ни.

Той пусна ръката ми. Даде знак на двама военачалници да дойдат при нас на платформата. Единият от тях носеше венец, другият — мантия. Те застанаха зад нас.

— Спокойната сила на този млад човек и неговата умереност (той подчерта думата умереност, за да ги успокои, че не съм втори Гал) трябва не само да бъдат възхвалявани, но и да служат за пример и подражание. Самият ни избор е достатъчно признание на достойнствата му и показва, че и ние като вас ценим отличния нрав на Юлиан, който е обучен във всички благородни изкуства. И сега с божията благословия го даряваме с тази пурпурна мантия.

Поставиха ми мантията на раменете. Констанций оправи гънките около врата ми. Само веднъж ме погледна в очите, докато бяхме лице с лице един към друг, той — застанал на столчето, аз — обърнал гръб към войската. Погледът му бе странно плах и нерешителен, в пълно противоречие с непринудеността на величествените му движения и спокойния му силен глас.

Констанций беше човек, който се страхуваше за живота си. Ясно видях този страх в неговите големи очи. Той притвори за миг клепачи, докато поставяше венеца на главата ми, подобно на човек, който трепва при първия допир на хирургическия нож. След това отново хвана дясната ми ръка и ме обърна с лице към легионите. Преди да почнат поздравителните викове, той вдигна ръка. Имаше да каже още нещо. И макар че говореше на мене, той гледаше към войските. Понеже не знаех накъде да гледам, стоях полуобърнат и към него, и към войниците на площада.