Юлиан

Обедът завърши, когато Констанций свали късите си криви крака на пода и се протегна така, че ставите му изпращяха. След това, без да промълви нито дума, той излезе от стаята. Евсебия ми се усмихна леко, хвана Елена за ръка и двете жени се оттеглиха. Останах сам, вторачил поглед във фазановите яйца, подредени от изкусния готвач в чудесно, украсено с пера гнездо, които бяха поднесени като последно ястие. Това беше паметен момент. Бях влязъл в стаята като заточен ученик. Напуснах я като цезар и съпруг. Промяната беше главозамайваща.

В повечето дворци най-важните особи много рядко се виждат едни други. До известна степен това се дължи на тяхното собствено желание. Колкото по-рядко се срещат, толкова по-малка е вероятността да се случи нещо неприятно. Но главната причина е, че придворните се стремят да държат високопоставените лица далеч един от друг, защото по този начин посредниците придобиват по-голямо значение — тогава те тичат от едно крило на двореца до друго, плетат интриги и правят своя политика.

В много отношения дворът на Констанций беше по-лош и от времето на Домициан. Евнусите бяха всевластни. Те държаха всички далеч от императора. Не си ли угоден на някой евнух, обречен си на гибел: те веднага извикват Меркурий, „комита на сънищата“, или Павел „Веригата“. Наричаха ги така, защото единият тъй майсторски тълкуваше и най-невинните сънища, че те винаги разкриваха предателски намерения, а другият имаше гениалната способност да открива все нови и нови брънки от една нескончаема верига от предателства.

И понеже Констанций слушаше единствено евнусите, беззаконията се ширеха навред. Никой не беше в безопасност, включително и най-високопоставените в двора, и особено онези, които като мен бяха кръвни роднини на императора.

Много пъти, когато изучавах някое историческо съчинение, си мислех, че не се отдава достатъчно внимание на посредниците, които в повечето случаи са действителните управници на държавата. Ние сме склонни да си представяме двора като колело, в чийто център стои императорът, от когото, като спици на това колело, всички висши сановници черпят силата си. Но истината е друга. Много рядко допускаха някого да се доближи до Констанций. Единствено евнухът Евсебий го виждаше всеки ден. Вследствие на това в двора постоянно се образуваха все нови и нови клики, макар че привидно цялата власт беше в ръцете на императора. Ако човек вземе да чете летописите на Медиоланум от онези дни, би си помислил, че Констанций и аз сме се виждали всеки ден, че сме разисквали политически въпроси и военна стратегия и изобщо сме имали, така да се каже, общ семеен живот. Всъщност в течение на един месец видях императора само четири пъти. Вече описах първата ни среща. Втори път го срещнах при провъзгласяването ми за цезар.

Бях провъзгласен за цезар на 6 ноември 355 година, когато консули бяха Арбецио и Лолиан. Трябва да призная, че Констанций владееше до съвършенство изкуството да устройва церемонии. Макар и да си мисля, че го надминавам в много отношения, никога не ще успея да вдъхна на хората страхопочитание към императорското величие, нещо, което той успяваше да направи, щом пожелаеше. Когато се явеше пред тълпата, всички чувствуваха, че той е августът. А когато аз заставам пред народа, съвсем не правя поразително впечатление. Предполагам, че донякъде ме обичат, но присъствието ми не ги смущава. Намират, че приличам на ретор. И те са прави — наистина приличам на ретор.

В дъното на главния площад беше издигната дървена платформа, украсена с римските орли и дракона на нашата династия. Самият площад бе изпълнен с войници в пълна униформа.

Докато военачалниците ме водеха към платформата, усещах как всеки мускул ме боли: по цял ден се упражнявах с меч и копие. Бях преуморен, а, струва ми се, моите учители изпитваха само презрение към мен. Смятаха ме за книжен плъх, който не отбира нищо от военно изкуство и предпочита разговорите пред войната. Естествено те бяха вежливи пред мен, но често зад гърба си чувах тих, подигравателен смях. В случая с изненада открих, че не мога да понасям да ми се подиграват. Смята се, че една от полезните страни на философията е между другото и тази, че уж ни научавала да понасяме хорското презрение. Някои философи дори изпитват наслаждение, когато простият народ най-грубо ги оскърбява. Но аз не съм такъв. Може би е права донякъде мисълта, че кръвта и наследствеността имат значение. В края на краищата аз съм потомък на трима императори. Беше ми непоносимо тези млади, здрави офицери да ме смятат слаб и женствен. Реших да ги надмина във всяко отношение. За съжаление по онова време първенството ми беше по-скоро пожелание, отколкото факт. Бях се упражнявал прекалено много в съвсем кратко време и вследствие на това бях станал дори по-несръчен от обикновено.