Юлиан

Останалият престой на Юлиан в Атина мина без особени събития. Той беше популярен. Софистите се стремяха да спечелят благоволението му. Интересно е как хора, уж посветили живота си на философията и духовния живот, се стремят към властта; преструват се, че презират властниците, а винаги нещо ги влече към тях. И когато владетелят е приветлив и обича философията, както Юлиан, опитите им да го спечелят изглеждат още по-недостойни.

Либаний: Колко е типично това за Приск! Едва сдържа завистта и злобата си, загдето имах влияние над Юлиан. А аз се интересувах от Юлиан не за някакви облаги. Как може да ме подозира някой в подобно нещо? Когато отказах титлата преториански префект, аз заявих, че званието софист ми стига. Мнозина си спомнят жеста ми не само тук, в Антиохия, но и навсякъде, където се уважава философията. Тези от нас, които желаят да водят хората по пътя на мъдростта, отговарят на всяка диреща душа, независимо от това дали към тях се обръща принц или просяк. Понякога, както беше случаят с Максим, Юлиан правеше погрешен избор, но, общо взето, той общуваше с най-добрите умове на нашето време. А що се отнася до забележките на Приск за Елевзин, намирам ги отвратителни, да не кажа безбожни. Цицерон, който едва ли е вярвал на суеверия, е писал, че ако дори всичко друго, което Атина е дала на света, изчезне от земята, Елевзинските тайнства са достатъчни, за да бъде човечеството вечно благодарно на Атина. С възрастта Приск става все по-зъл. Завистта го гризе и тормози. Той никога не е бил истински философ. Просто го съжалявам, като чета жлъчните му забележки.

Приск: Във всеки случай, когато Юлиан е гледал с обожание житния клас, който се показва толкова тържествено в най-важния момент на церемонията…

Либаний: Това направо е светотатство! Тези неща не бива да се разкриват. Приск ще бъде наказан за това в отвъдния свят, а онзи, който му е предал най-великата ни тайна, ще тъне вечно в животински изпражнения. Колко ужасно!

Приск: … той се е почувствувал обнадежден и щастлив, защото е повярвал, че и хората подобно на житото умират и отново се раждат. Но правилна ли е аналогията? Аз бих казал не. Преди всичко това не е същият житен клас, който израства от семето. Ражда се нов житен клас и това подсказва, че нашето безсмъртие, доколкото го има, е между краката ни. Семето ни действително създава човек, но това не сме ние. Синът не е бащата. Бащата бива погребан в земята и с това свършва. Синът е съвсем различен човек, който някой ден ще създаде друг човек, и тъй нататък… И това може би ще продължава вечно, но индивидуалното съзнание изчезва.

Либаний: Ненавиждам Приск! Той е по-лош и от християните. Омир е вярвал. Грешил ли е Омир? Разбира се, не.

Приск: Юлиан с нищо не засегна християните в Атина, макар че се знаеше, че клони към философията. Но той беше благоразумен. Поне веднъж ходи на църква.

Йерофантът го харесваше; смяташе обаче, че е обречен; поне така ми каза години след това. Той бе интересен човек. Впрочем ти го познаваш, тъй като бе посветен в тайнствата, докато той бе йерофант. Той с изключителна яснота виждаше, че нашият стар свят си отива. Понякога, струва ми се, му беше приятно да знае, че той е последният от дългата верига йерофанти, започнала преди две хиляди години. Хората наистина са странни. Ако не могат да бъдат първи, нямат нищо против да бъдат последни.

Юлиан Август

Прекрасните дни в Атина внезапно свършиха, когато императорски пратеник ми донесе заповед да се явя при императора в Медиоланум. Не се даваха никакви обяснения. Реших, че ще ме екзекутират. Също такава заповед бе изпратена на Гал. Признавам, за миг ме обхвана слабост. Както се разхождах сам из агората, помислих за бягство. Защо да не изчезна в задните улички на Атина? Мога да си сменя името. Или да си обръсна главата? Или да стана скитник като неоциниците, да отида пеша до Никомедия или Пергам? Там да се смеся с учениците и да се скрия, докато ме забравят. Ще смятат, че съм загинал, няма да се опасяват повече.

Внезапно протегнах ръце към Атина. Вдигнах очи към статуята й на акропола, за голяма изненада на минувачите (това стана пред библиотеката „Пантайнос“). Помолих я да ми разреши да остана в нейния град. Предпочитах да умра тук, отколкото да замина. Но богинята не отговори. Натъжен отпуснах ръце. Тъкмо тогава от библиотеката изскочи Грегорий и се доближи до мен с вълчата си усмивка.

— Напускаш ни — рече той. — Наистина няма тайни в Атина.

Отговорих му, че не ми се тръгва, но волята на императора следва да се изпълни.

— Ти пак ще се върнеш — успокои ме той, като ме хвана свойски под ръка.

— Надявам се.

— И тогава ще бъдеш цезар, държавник, с диадема и стражи, и придворни! Интересно как нашият Юлиан ще се промени, когато бъде издигнат над нас като бог.

— Ще остана същият — обещах аз, уверен, че ще ме убият.