Юлиан

— Кой може да каже? Богинята не ми е казала повече от това, което ти казвам. Истинската линия свършва с мен. Със следващия йерофант ще свършат и самите мистерии.

— Не мога да повярвам.

— Това не променя нещата.

— А ако стана император?

— Няма никакво значение.

— Тогава очевидно няма да стана император.

Усмихнах се: колко тънко бяхме заобиколили закона, който забранява да се гадае кой ще наследи императора.

— Независимо от това дали ще станеш император, или не, Елевзин ще бъде куп развалини, преди да измине този век.

Вгледах се в него внимателно. Седяхме на една дълга пейка под високия решетест прозорец. Ромбовидните сенки на прозоречните пречки образуваха мрежа върху плочестия под. Макар и убеден в това страшно предсказание, този човек с изпъкнали очи и пълни ръце бе напълно спокоен. Не съм виждал толкова голямо самообладание дори у Констанций.

— Не мога да повярвам — казах аз най-сетне, — че не може да направим нищо.

Той дигна рамене.

— Ще караме, докато можем, както сме правили досега. — Той ме погледна тържествено. — Но помни едно: макар и тайнствата да наближават своя край, те не са по-малко верни. Тези, които са посветени, ще бъдат щастливи в подземния свят. Естествено онези, които идват след нас, са за съжаление. Но което трябва да стане, ще стане. — Той се изправи с достойнство. Изпъна малкото си пълно тяло, сякаш чрез силата на волята си можеше да втвърди меката плът. — Лично аз ще те занимавам. Ще ни трябват по няколко часа на ден. Ела у дома довечера. — И като се поклони, той се оттегли.

През следващите няколко седмици се виждахме ежедневно. Въпреки това не опознах йерофанта по-добре. Той не желаеше да говори за друго освен за неща, свързани с тайнствата. Отказах се от опитите си да го разговоря и го приех такъв, какъвто си беше — жива връзка със святото минало, но не другар и събеседник.

Няма нужда да описвам празненствата, които предшествуват посвещаването ми, тъй като всички ги знаят. Макар че не мога да описвам самите тайнства, мога да кажа, че тази година в празненствата взеха участие повече хора от обикновено, за голямо огорчение на галилеяните.

Празникът трае девет дни. Първият ден беше горещ и изтощителен. Възвестиха началото на тържествата и свещените предмети бяха донесени от Елевзин в Елевзиниона, малкия храм в подножието на акропола, където между другите интересни неща се пази пълен списък на личното имущество на Алкивиад, иззето, когато той една вечер се напил и осквернил тайнствата, като имитирал тайните обреди на ъгъла на една улица. Свещените предмети се съхраняват в специални гърнета, завързани с червени панделки. Поставят ги в Елевзиниона, откъдето ги връщат в Елевзин с главната процесия на петия ден.

На втория ден се изкъпахме в морето и всеки изми прасето, което бе купил за жертвоприношението. Аз избрах брега при Далерон и едва не изгубих прасето, което бях купил за шест драхми. Наистина е изключителна гледка да наблюдаваш няколко хиляди души да се къпят в морето, прегърнали квичащи прасенца. Третият ден е денят на жертвоприношението, което продължава до късно през нощта. Четвъртият ден е посветен на Асклепий: стои се вкъщи. На петия ден процесията тръгва от Дипилонската порта към Елевзин.

Беше действително приказна гледка. Едно изображение на бог Ях, сина на Деметра, изправено в дървена кола, води процесията. Тази част от церемонията е посветена на него. Въпреки че обичаят изисква всеки да върви пеша до Елевзин, повечето от по-заможните отиват дотам в носилки. Аз тръгнах пеша. Стражите ми почнаха да се оплакват, но аз горях от възторг. Бях увенчан с венец от мирта и носех не само свещеното клонче, вързано с вълна, но също и както изисква традицията, нови дрехи в една торбичка, метната през рамо. Макрина ме придружаваше.

Беше облачен ден и пътуването беше по-приятно, отколкото е обикновено по това време на годината. В процесията участвуваха около хиляда души, ако не се броят любопитните зяпачи; между тях имаше и известен брой галилеяни, които ни кълняха, че сме безбожници.

В предградието на Атина, малко встрани от главния път, Макрина ми посочи няколко стари постройки.

— Това е най-прочутият публичен дом в Гърция — рече тя с удоволствие, както винаги, когато говореше за такива неща. — Светилището на Афродита.

Изглежда, че хора от цял свят посещават светилището, където срещу известна цена могат да се забавляват с „жриците“, като твърдят, че това било свещен обред. Всъщност то си е чиста масова проституция. Няма нищо на света, което бих порицал по-строго.

Малко след светилището имаше един стар мост. Там започнаха изпитанията. Край перилата на моста стояха мъже, чиито лица бяха забулени с качулки. По стара традиция те трябва да напомнят на самомнителните за недостатъците им и да порицаят гордостта им. Утеших се с мисълта, че Адриан и Марк Аврелий ме бяха предшествували на този мост. Щом те са могли да изтърпят това унижение, защо да не мога и аз да го изтърпя.

— Няма да е толкова страшно — опита се да ме успокои Макрина. — Прекалено много се страхуват от Констанций.