Юлиан

— Може би. Така или иначе открай време сме свикнали да им вярваме… Познавах цялото ти семейство. — Той откъсна разсеяно един стрък от изгорялата трева; старческите му ръце бяха прошарени с дебели вени. — Констанс беше слаб. Но имаше добри качества. Разбира се, не би могъл да се мери с Констанций. Но ти си равен на императора.

— Не казвай това.

— Аз просто отбелязвам. — Неочаквано той се обърна към мен: — Имам някакво предчувствие, Юлиане, че смяташ да възстановиш култа на старите богове.

Дъхът ми секна.

— Прекалено много си позволяваш. — Гласът ми потрепери въпреки твърдия ми тон, който би направил чест и на самия Констанций. Рано или късно човек научава цезаревския похват: внезапната промяна на тона, която напомня за тоягата и брадвата, които държим вдигнати над поданиците си.

— Може и да е така — каза спокойно старецът.

— Съжалявам, не трябваше да ти говоря тъй. Ти си мой учител.

Той поклати глава.

— Не, ти си мой господар; или скоро ще бъдеш. Само искам да ти помогна. Да те предупредя, че въпреки всичко, което Максим ти разправя, християните са вече победили.

— Не вярвам! — С ожесточение и съвсем безразсъдно започнах да му доказвам, че всъщност от населението на римската държава само една малка част са галилеяни.

— Защо ги наричаш галилеяни? — попита ме той, като прекъсна разпалената ми реч.

— Защото „той“ е от Галилея.

Прохерезий четеше мислите ми.

— Боиш се от думата „християнин“, защото тя означава, че тези, които се наричат така, са наистина последователи на един цар, на един велик господар.

— Едно наименование не може да промени същността им — казах аз, измествайки въпроса. (Но той беше прав. Това име е опасно за нас.) Продължих да излагам доводите си: — По-голямата част от цивилизования свят не е нито галилеянска, нито елинска, а някъде по средата. Съвсем основателно мнозинството от хората мразят галилеяните. Прекалено много невинни жертви са били дадени при безсмислените им верски разпри. Достатъчно е да спомена убийството на владиката Георгий от Александрия, за да припомня на четящите тези редове за свирепостта на галилеяните не само към враговете им (те ги наричат „нечестиви“), но и към последователите им.

Прохерезий се опита да ме обори, но въпреки че той е най-красноречивият човек на нашето време, аз не исках да го изслушам. Освен това той доста неубедително — нещо странно за такъв изкусен ретор като него — защищаваше галилеяните и това ме кара да подозирам, че не е от тях. Подобно на мнозина днес, той е някъде между елинизма и новия култ на смъртта. Не смятам, че просто се страхува и не иска да се обвърже нито с едните, нито с другите. Той наистина е объркан.

— Старите богове, изглежда, действително са ни изоставили; винаги съм допускал възможността боговете да престанат да се занимават с човешките дела, колкото и да е ужасно да се признае това. Но философията не ни е изневерила. От Омир до Платон и чак до Ямблих философията определя истинските богове в тяхната многоликост и мощ; те всички произтичат от истината, те са множество, което се съдържа в единния Бог. Или както писа Плотин: „По своята природа душата обича Бога и се стреми да се слее с него.“ Докато съществува човешката душа, съществува Бог. Това е толкова ясно.

Давах си сметка, че държа реч пред най-красноречивия човек на света, но не можех да спра. Дремещите наоколо ученици се понадигнаха и ме загледаха изненадано. Сигурно са помислили, че съм луд, тъй като размахвах ръце, както често правя, когато се разпаля. Но Прохерезий продължаваше да се държи благосклонно към мен.

— Вярвай това, което смяташ, че трябва да вярваш — заключи той.

— Но и ти вярваш в същото. Вярваш в това, в което аз вярвам. Не би могъл да преподаваш, ако не вярваше.

— Аз виждам нещата по друг начин, там е цялата разлика. Опитай се да видиш нещата такива, каквито са. Това учение е вече пуснало корени. Християните управляват света чрез Констанций. Почти тридесет години те притежават богатства и власт. Няма да се предадат лесно. Късно идваш, Юлиане. Ако ти беше Константин и ако разисквахме същите тези въпроси преди четиридесет години, тогава бих ти казал: „Удари ги! Обяви ги извън закона! Възстанови храмовете!“ Но днес са други времена. Ти не си Константин. Те владеят света. Най-доброто, което можем да направим, е да ги цивилизоваме. И затова продължавам да преподавам. Затова не мога да ти помогна.

И тогава го почитах, и днес го уважавам. Ако все още е жив, когато завърши този поход, ще го потърся пак, искам да поговоря с него. Как всички се стремим да печелим хора за собствената си кауза!

Завърнахме се в дома му като двама заговорници. Между нас вече съществуваше връзка, която нищо не можеше да скъса, защото всеки беше казал на другия опасни истини. В нашето приятелство се примесваше страх и това го правеше по-интересно.

Учениците отново се бяха събрали в полутъмния атриум и както винаги ожесточено спореха в един глас. Замлъкнаха, щом ни видяха да влизаме. Предполагах, че моето появяване ги изплаши. Но Прохерезий им каза да се отнасят към мен както към всеки друг ученик.