На следния ден тръгнахме към Константинопол. Въпреки че се отнасяха към мен като към царска особа, а не като към затворник, обстоятелството, че минавахме по същия път, по който Гал беше минал за Италия само преди няколко месеца, ми изглеждаше лошо предзнаменование.
Като излизахме от Никомедия, забелязах една глава, набучена на върлина. Погледнах я веднага, тъй като при главната врата на всеки град почти винаги стърчи по някоя отрязана глава на заловен престъпник.
— Съжалявам — обади се внезапно Виктор, — но ми е заповядано да излезем тъкмо от тази врата.
— За какво съжаляваш?
— Че трябва да те преведа покрай главата на брат ти.
— Главата на Гал ли е това? — Обърнах се на седлото и отново погледнах главата. Лицето беше така обезобразено, че чертите му бяха неузнаваеми; познах го по русите коси, сплъстени от прах и кръв.
— Императорът нареди да се покаже във всеки град на Изтока.
Затворих очи, догади ми се от отвращение.
— Жалко — рече Виктор, — брат ти имаше много положителни черти.
Оттогава уважавам Виктор. По онова време навсякъде гъмжеше от доносници и никой не можеше да се чувствува сигурен — изискваше се смелост да кажеш добра дума за човек, осъден за измяна.
Виктор също така открито защищаваше и мен. Според него двете обвинения, повдигнати срещу мене от канцеларията на императора, не бяха обосновани. (Че съм бил напуснал Мацелум без разрешение и че съм се срещнал с Гал в Константинопол, когато той вече бил обвинен в предателство.) Че не бях виновен в първия случай, беше явно — имаше писмо от управителя Евсебий лично до владиката Георгий, с което ми разрешаваше да отида, където пожелая на Изток. Благоразумно бях запазил препис от писмото. Що се отнасяше до второто обвинение, аз бях повикан в Константинопол от цезаря, който още беше на власт. Как бих могъл да не изпълня заповедта на моя законен повелител?
— Няма от какво да се боиш — заключаваше Виктор. Но аз все пак не бях оптимистично настроен.
Тъй като пътувах като царска особа, във всеки град местните първенци излизаха да ме приветствуват. Макар и загрижен за собствената си съдба, все пак изпитвах удоволствие да видя нови места. Особено се зарадвах, когато Виктор ми разреши да посетя Илион, нов град, построен близо до развалините на Троя.
Местният владика ме разведе из Илион. В началото се отчаях: галилеянин, и то владика, би бил последният човек, който ще ми покаже храмовете на истинските богове. Но за моя голяма изненада владиката Пегасий беше страстен елинист. Фактически той се изненада, когато го попитах дали може да посетим храма на Хектор и Ахил.
— Разбира се. Нищо по-приятно за мен. Но се учудвам, че се интересуваш от старини.
— Дете на Омир съм.
— Всеки образован човек е дете на Омир. Но ние също така сме и християни. Твоето благочестие ни е добре известно.
Не можах да разбера дали това беше ирония или не всички знаеха, че съм приятел на Максим и мнозина галилеяни гледаха на мене с известно подозрение. От друга страна, отвеждането ми от манастира даде повод да възникне цяла нова легенда: легендата за принца монах. Играейки тази роля, обясних на владиката, че просто като почитател на Омир желая да видя прочутите храмове, които нашите предци са издигнали на своите богове (лъжовни богове, разбира се) и на героите, които са се сражавали тук.
Пегасий най-напред ме заведе в един малък храм, където се намираше прочутата бронзова статуя на Хектор, за която се твърди, че била изваяна от натура. В открития двор около храма има една колосална статуя на Ахил, която гледа към статуята на Хектор. За мое учудване пред олтарите димяха жертвеници, а статуята на Хектор блестеше от скорошно възлияние.
Обърнах се към владиката:
— Какво означават тези възлияния? Още ли се почита Хектор?
— Разбира се — отговори той благосклонно. — В края на краищата би било неестествено да не почитаме такива храбреци, както почитаме нашите великомъченици, които също така са живели тук.
— Не съм уверен дали е същото — казах аз с престорено педантичен тон.
— Е, поне успяхме да спасим множество прекрасни произведения на изкуството.
След това Пегасий продължи да ме развежда и ми показа храма на Атина и храма на Ахил, и двата в отлично състояние. Също така забелязах, че когато минавахме покрай статуята на някое старо божество, той не плюеше и не се кръстеше, както правят галилеяните, които се боят да не се омърсят.
Пегасий се оказа отличен водач из Троя. Особено се развълнувах, когато той ми показа саркофага на Ахил.
— Ето, тук лежи буйният Ахил. — Той почука по стария мрамор. — Герой и гигант, истински гигант. Преди известно време отворихме саркофага и намерихме костите на огромен мъж и там, където е била петата му, имаше връх на стрела.
Близостта на легендарното минало ме изпълваше с благоговение. Пегасий не можеше да не види, че съм дълбоко развълнуван. Въпреки всички усилия не успях да прикрия чувствата си.
— Славно минало — додаде той тихо.
— Което ще се повтори — се изплъзна от устните ми.
— Дано да излезеш прав — отвърна владиката на Илион.