Юлиан

— Тъмничар! — Свирепа, вълча усмивка се появи на лицето на Гал.

— Цезарят обича да се закача с мене. — Той се обърна към Гал: — Тълпата чака да дадеш победния венец на Торакс. Той току-що излезе пръв в надбягването с колесници.

Гал се обърна рязко и дръпна завесата настрана. За миг силуетът му се очерта на яркото синьо небе. Тълпата отвъд ревеше като бурно море.

— Няма ли и високоблагородният Юлиан да ни придружи? — попита комит Луцилиан, като забеляза, че инстинктивно се отдръпнах от ярката светлина и внезапния шум.

— Не — каза Гал. — Той ще става духовник. — И остави завесата да падне зад него. Това беше всичко.

Останалата част от историята е добре известна. Гал и „тъмничарите му“ поеха по суша към Илирия. По целия път гарнизоните били оттеглени и Гал нямало към кого да се обърне за подкрепа. Наистина тиванските легиони чакали в Адрианопол11, но на Гал не било разрешено да се покаже пред тях. В действителност той вече бил затворник, само дето не го наричали така. В Норикум го арестувал подлият комит Барбацио, доскоро началник на личната му стража. Затворили го в Хистрия. Там го и съдили. Евнухът Евсебий председателствувал съда.

Обвиниха Гал за всички престъпления, извършени в Сирия през четиригодишното му управление. Повечето от обвиненията бяха несъстоятелни и самият процес бе някакъв съдебен фарс, обаче Констанций толкова държеше действията му да изглеждат законни, колкото му беше противна всяка мисъл за правосъдие. Единствената защита на Гал бе да прехвърли вината за всичко върху жена си. Това бе наистина недостойно. Но, от друга страна, нямаше какво друго да каже или извърши, за да се спаси. А също така, като обвини сестрата на Констанций в хиляди престъпления (всъщност тя бе виновна за много повече), Гал успя да нанесе последния си удар на своя неумолим враг. Разярен от начина, по който Гал се оправдаваше, Констанций заповяда да го умъртвят.

Обезглавиха брат ми рано привечер на 9 декември. Ръцете му били вързани отзад като на обикновен престъпник. Той не написал предсмъртно писмо. Или ако е написал нещо, то е било унищожено. Бе на двадесет и осем години, когато умря. Казват, че през последните дни преди смъртта си бил измъчван от ужасни кошмари. От мъжете в императорското семейство останахме двама: Констанций и аз.

На 1 януари 355 година бе издадена заповед за задържането ми, но аз вече бях постъпил в един монашески орден в Никомедия. Уверен съм, че отначало никой от монасите не знаеше кой съм, тъй като се явих пред тях с бръсната глава и приличах на всички други послушници. Освен това Орибазий ми помогна. Когато императорският пратеник пристигнал в Пергам да ме арестува, Орибазий му казал, че съм заминал за Константинопол.

Бях послушник шест седмици. За моя изненада животът в манастира се оказа много приятен. Отшелническият живот ми допадна, а и работата беше лека. Самите калугери не бяха много интересни хора. Предполагам, че у някои от тях трябва да е имало религиозно чувство, но мнозинството бяха просто скитници, на които бяха омръзнали тежкият живот и неудобствата по пътищата. Те гледаха на манастира по-скоро като на хан, отколкото като място, където се служи на единния Бог. И все пак лесно беше да се живее с тях и аз щях да бъда напълно щастлив, ако не бяха безкрайните галилеянски обреди.

Изглежда, че никога няма да узная как ме откриха. Може би някой от монасите ме позна или съм възбудил подозрението на тайните агенти, които проверяваха списъците на новопостъпилите послушници в различните манастири. Но както и да е, те свършиха работата си бързо и умело. Бях в магерницата — помагах на фурнаджията да запали пещта си, — когато неколцина войници шумно влязоха вътре. Техният началник ме поздрави: „По заповед на августа високоблагородният Юлиан трябва да дойде с нас в Медиоланум.“

Не се съпротивлявах. Монасите мълчаливо наблюдаваха как ме изведоха от тяхната обител. Минахме по студените улици на Никомедия до резиденцията на императора. Там ме прие префектът на града. Той беше неспокоен. Преди пет години при подобни обстоятелства брат ми бе отведен в Медиоланум и стана цезар на Изток. Същата съдба може би очакваше и мен. Префектът се чудеше как да се държи.

— Разбира се, съжаляваме, че се налагат тези предохранителни мерки. — Префектът имаше предвид стражата. — Но както вероятно знаеш, канцеларията на императора винаги дава точни нареждания. Не пропуска никакви подробности.

Слушах го учтиво, без да изразявам никакво мнение. Ободрих се малко, когато разбрах, че Виктор, същият офицер, когото бях срещнал в Мацелум, ще бъде началник на стражата по време на пътуването.

Виктор се обърна към мен с извинителен тон:

— Това задължение ми е крайно неприятно. Надявам се, че разбираш.

— Също и на мене.

Виктор се намръщи.

— Особено пък ми е противно да измъквам един монах от света обител.

— Не съм още монах.

— И все пак. Ти си щял да се покалугериш. Никой няма право да откъсва човек от Бога, нито дори императорът.

Виктор е благочестив галилеянин. По онова време той бе убеден, че и аз съм като него. Не казах нищо да го разубедя.