Юлиан

— Те могат да чуват, но не могат да говорят. Предпазна мярка. Но винаги има други, за които човек не знае нищо.

— Тайните агенти?

Тя кимна.

— Те могат да чуят всичко, което говорим тук.

— Но къде…

Тя се усмихна на изненадата ми.

— Кой знае къде! Знае се само, че винаги са тук.

— Дори императрицата ли следят?

— Особено императрицата. — Тя говореше спокойно. — В дворците винаги е така. Тъй че помни и говори… внимателно.

— Или изобщо не говори.

Тя се усмихна. Малко се поуспокоих. Почти имах доверие в нея. Тя стана сериозна.

— Императорът ми разреши да говоря с тебе. Неохотно, разбира се. Няма нужда да ти казвам, че след тази история с Гал той се чувствува заобиколен от предатели. Няма доверие в никого.

— Но аз…

— Най-малко има доверие в тебе. — Това беше груба откровеност. Но бях благодарен за нейната прямота. — Пряко здравия си разум той направи брат ти цезар. Само няколко месеца след това Гал и Констанция почнаха да кроят заговори, за да заграбят престола.

— Сигурни ли сте?

— Имаме доказателства.

— Казват, че тайните агенти често измислят такива доказателства.

Тя вдигна рамене.

— В този случай не беше необходимо. Констанция сама се издаде. Никога не съм й вярвала. Но това е вече свършено. Сега ти си възможната опасност.

— Която лесно може да се отстрани — казах аз с горчивина, с повече горчивина, отколкото исках да вложа. — Заповядайте да ме обезглавят.

— Има хора, които дават този съвет. — И тя подобно на мен мина на същината на въпроса. — Но аз не съм от тях. Както знаеш, както цял свят знае, Констанций не може да има деца. — Тъжен израз се появи на лицето й. — Моят изповедник ме уверява, че това е наказание божие, наложено на съпруга ми, загдето пратил на смърт толкова хора от собствения си род. Не без основание обаче — добави тя верноподанически. — Но независимо от това основателно ли е или не върху тези, които убиват свои роднини, тегне проклятие. Такова проклятие тегне и върху Констанций. Той няма наследник и аз съм уверена, че няма да има, ако те убие.

Най-сетне всичко се изясни! Изпитах огромно облекчение и това сигурно пролича на лицето ми.

— Да, в безопасност си, поне засега. Но все още остава въпросът какво да правим с тебе. Надявахме се, че ще се покалугериш.

— Ако се налага, ще го сторя.

Да, казах това. Описвам живота си толкова вярно, доколкото мога да си го спомня. В този миг бях готов да се кланям и на магарешки уши, само да спася живота си.

Но Евсебия не настояваше да стана монах.

— Изглежда, че любовта ти към учението е истинска. — Тя се усмихна. — О, да, ние знаем с кого се виждаш, какви книги четеш. Много малко неща остават скрити за канцеларията на императора.

— В такъв случай не може да не се знае, че желая да стана философ.

— Да. И аз вярвам, че императорът ще удовлетвори желанието ти.

— Ще му бъда вечно благодарен и верен. Той няма защо да се страхува от мен, когато и да било… — разбъбрих се аз възторжено.

Евсебия ме наблюдаваше развеселена. И когато спрях да си поема дъх, тя рече:

— Гал каза почти същото на императора.

След като ме обля с този студен душ, тя стана, давайки знак, че аудиенцията е свършена.

— Ще се опитам да ти уредя среща с императора. Няма да бъде лесно. Той е много стеснителен.

Навремето ми се видя трудно да повярвам това, но Евсебия беше права: Констанций се боеше от всякакви срещи с хора. Една от причините, поради които той толкова много предпочиташе евнусите, беше, че в края на краищата те не са пълноценни хора.

Два дни по-късно самият Евсебий ме посети. Видя ми се невероятно, че този очарователен човек, с ласкав глас и трапчинки на бузите ежедневно съветваше консисторията да ме премахне. Той почти изпълни стаята, в която бях затворен.

— Колко е пораснал високоблагородният Юлиан. Във всяко отношение. — Той нежно докосна лицето ми. — И брадата ти е наистина брада на философ. Самият Марк Аврелий би ти завидял за нея.

За миг един от пълните му пръсти, лек като пеперуда, се спря на върха на брадата ми. Стояхме лице срещу лице, широко усмихнати: аз от страх, той от хитрост.

— Едва ли е нужно да казвам колко се радвам да видя високоблагородния Юлиан в двореца. Всички се радваме. Защото тук е истинското ти място, сред твоите равни. — Сърцето ми се сви болезнено: такава ли съдба ме очаква? Да живея в двореца, където евнусите ще могат да ме следят? По-добре веднага да ме убият. — Бих те посъветвал, когато видиш божествения август, да го помолиш да ти позволи да останеш завинаги при него. Той се нуждае от теб.

Хванах се за думите му:

— Ще ме приеме ли императорът?

Евсебий кимна самодоволно, като че ли той беше причина за моето изключително щастие.

— Естествено. Не знаеш ли? Тази сутрин той съобщи решението си в консисторията. Всички така се радвахме. Защото действително желаем да бъдеш сред нас. Винаги съм казвал, че за теб трябва да има място до августа. Високо място.

— Много съм поласкан — измънках аз.

— Казвам самата истина. Ти действително красиш Константиновата династия и най-подходящо място за този скъпоценен камък е да блести на короната на нашия двор.