Юлиан

Изслушах това със сериозен вид и отговорих със същата искреност:

— Никога не ще забравя какво си сторил за мене и за брат ми.

Очите на Евсебий се наляха със сълзи. Гласът му потрепна.

— Единственото ми желание е да ти служа. Само за това моля.

С известно усилие той се наведе напред и целуна ръката ми. Реториката на омразата е често най-убедителна, когато е облечена в думи на любов. Давайки израз на взаимното си възхищение, ние се разделихме.

След това един от евнусите ме запозна с дворцовия церемониал, който беше почти толкова сложен, колкото ритуалът на митраическите тайнства.

Трябва да се изрекат редица установени отговори на въпросите на императора или на заповедите му; има поклони и коленичения; стъпки надясно и стъпки наляво; определени жестове, когато те поканят да се доближиш до престола или просто ти дадат знак да останеш където си. Евнухът беше влюбен в работата си.

— Нашият церемониал е едно от чудесата на света. В някои отношения по-внушителен и от литургията. — Напълно се съгласих с това. Евнухът разви на масата един чертеж. — Ето голямата зала, където императорът ще те приеме. — Той посочи едно място. — Тук седи божественият август. Ти излизаш оттук.

Всяко наше движение бе предвидено като стъпките на танц. Когато най-сетне научих урока си, евнухът сгъна плана с възторжен израз на лицето.

— Ние значително подобрихме и усъвършенствувахме церемониала от времето на божествения Диоклециан. Сигурно той не е и сънувал, че неговите наследници ще бъдат способни на толкова изискан стил и толкова дълбок символизъм: днес ние можем така красиво да отразим същността на вселената с една-единствена церемония, която трае само три часа!

Когато стъпих на престола, една от първите ми разпоредби бе да съкратя дворцовия церемониал и да отстраня евнусите. Изключително полезна мярка.

Малко преди залез-слънце началникът на протокола и помощниците му ме въведоха в тронната зала. Той се зае да ми дава последни напътствия как да се държа в присъствието на божествения император. Но аз не го слушах. Мислите ми бяха заети с речта, която възнамерявах да произнеса пред Констанций. Тя трябваше да бъде образец на красноречие. В края на краищата готвех тази реч от десет години. Готвех се, като застана лице с лице с Констанций, да го направя мой приятел.

Началникът на протокола ме въведе в една грамадна базилика, която някога е била тронната зала на Диоклециан. Двете редици коринтски колони отстрани са двойно по-високи от обикновено, а подът е от порфир и зелен мрамор. Човек остава смаян от великолепието, особено при изкуствено осветление. В дъното на базиликата, в една абсида, стоеше тронът на Диоклециан — изящно украсен със слонова кост и златни плочки. Едва ли е нужно да казвам, че отлично помня всичко в залата, където се реши съдбата ми. Между колоните горяха факли и бронзови лампи, поставени от двете страни на престола, осветяваха седналия Констанций. Ако не се смята явяването ми пред Констанций, когато бях дете, сега за първи път виждах император в цялото му великолепие. Не бях подготвен за тази театрална сцена.

Констанций седеше съвсем изправен и неподвижен. Ръцете му бяха отпуснати върху колената по подобие на статуите на египетските царе. Носеше тежка златна диадема, украсена с едри квадратни скъпоценни камъни. От едната му страна стоеше Евсебий, от другата преторианският префект; останалите сановници се бяха наредили по дължината на залата.

Бях представен официално на императора. Отдадох му съответната почит и само веднъж се заплетох по време на ритуала, но началникът на протокола бързо ми прошепна на ухото правилната формула.

Ако Констанций се е интересувал от мен, той не го показа. Говори с безизразно каменно лице.

— Приятно ни е да приемем нашия братовчед. — Но високият глас не издаваше никакво удоволствие. Неочаквано почувствувах, че се изчервявам. — Ние му разрешаваме да замине за Атина да продължи учението си.

Погледнах към Евсебий. Въпреки че зловещият му съвет не бе послушан, той ми кимна с прелестна усмивка, сякаш казваше „победихме“.

— Също така… — и Констанций млъкна. Не може да се опише другояче това, което стана. Просто млъкна. Нямаше какво повече да ми каже. Гледах го втренчено, като че се питах дали не съм си изгубил ума. Дори началникът на протокола бе смутен. Всички очакваха изчерпателна реч от Констанций, както и отговор от моя страна. Но аудиенцията беше свършила. Констанций подаде ръката си да я целуна, което и сторих. След това, придружен от началника на протокола, се върнах заднишком до входа, като от време на време се покланях. Тъкмо излизах от залата, два писукащи прилепа внезапно излетяха от потъналия в сянка таван и се спуснаха към Констанций. Той не трепна, въпреки че един от тях едва не докосна лицето му. Както винаги той запази изумително самообладание. Никога не съм виждал по-вдълбочен в себе си и по-студен човек.