Юлиан

Три часа работих върху мемоарите си. Почти се зазорява. Прегракнах. Секретарите току-що си отидоха. Сега дращя тези разхвърлени бележки. Все още сме в Цирцезиум. Градът е голям, добре укрепен от Диоклециан. Разположен е на хълм, заграден от Ефрат и неговия приток Абора. Абора е традиционната граница между Рим и Персия. Цирцезиум е последната ни важна крепост. От днес нататък ще бъдем на вражеска територия.

Цяла нощ войската преминава реката. Мостоваците се оплакват, че реката е придошла от пролетните дъждове; но те винаги се оплакват от нещо. Засега мостът им се държи. Съгледвачи съобщават, че никъде не се вижда персийска войска. Сарацините ми донесоха, че Сапор бил изненадан от внезапното ни нападение. Очевидно той не ни е очаквал преди месец май — значи още не е събрал войските си. Всичко това е добре дошло за нас. Все пак не съм толкова енергичен и пълен с вяра, както би трябвало. Освен това получих дълго писмо от Салуст, който е в Лутеция. Добрите знамения не са му направили никакво впечатление. Моли ме да не нахлувам в Персия. И той подобно на Либаний ме съветва да остана в Константинопол и да приложа реформите, които съм замислил. Както винаги великолепно излага доводите си и това ме кара да се чувствувам потиснат.

Тази вечер отпратих всички освен Максим. Показах му писмото. Споменах, че Салуст рядко греши, когато се касае за политика, и затова би трябвало поне да обсъдим съветите му. Максим се съгласи. Той надълго хвали Салуст и аз се питах как съм добил впечатлението, че не са приятели. Почти час разисквахме доводите за и против нахлуването в Персия. Решихме, че трябва да продължим похода, макар Максим да изтъкна, че е имало много случаи, когато императори са събирали войски и въпреки това не са тръгвали на поход. Констанций правеше това всяка година, като смяташе, че самото струпване на войските сплашва неприятеля. Може би действително е така.

— Разбира се, Салуст не знае нещо, което на нас ни е известно — казах накрая аз, намеквайки за Кибела, която се бе явила на Максим.

— Има и нещо друго, което той не знае. — Максим впери в мен искрящите си очи, които бяха виждали толкова тайни и забранени неща. — Нещо, което дори и на теб не съм казвал.

Последва дълго мълчание. Познавах Максим достатъчно добре, за да не го карам да бърза. Чаках напрегнато. Чувах как кръвта пулсираше в ушите ми.

Максим стана. Жълтата му копринена мантия падаше на широки гънки. В трепкащата светлина на лампата огромната му сянка се очерта на платното. Усетих как над нас надвисва някаква велика сила, онзи хладен полъх, който вещае приближаването на божеството. За да пропъди демоните, Максим начерта около нас един кръг с жезъла си. След това заговори:

— Снощи, в най-потайна доба, призовах от глъбините на преизподнята самата Персефона, царицата на всички мъртви, и на сегашните мъртви, и на онези, които ще бъдат мъртви.

Светлината на лампата трепкаше. Сянката му играеше по стената и въпреки че нощта беше топла, аз треперех от студ.

— Запитах за онова, което не бива да се пита. Но тъй като това засягаше не мен, а теб, не тебе, а Рим, не Рим, а почитането на боговете, сметнах, че мога да задам този страшен въпрос, без да предизвикам гнева на Фуриите или да се заплета в мрежите на Фортуна.

Знаех въпроса. Чаках, Едва дишах от напрежение. Максим рисуваше символични знаци по земята, които да ни предпазят от злите сили, и шепнеше заклинания.

— Страшна царице на подземното царство — рекох аз, — кажи ми името на мястото, където твоят верен син Юлиан ще срещне смъртта си.

Максим неочаквано спря. Хвана се за гърлото, задави се, олюля се, но се задържа да не падне, като се опря на жезъла си. Нещо невидимо се бореше с него. Не се помръднах да му помогна, защото се боях да не разваля вълшебната сила на кръга, който той бе очертал около нас. Най-сетне той се освободи.

— Демони — прошепна той. — Но най-могъщата власт ни закриля. Щитът на Хермес… Персефона отвърна: „Когато всички люде скърбят и всички богове се радват на новия герой, който идва на Олимп, нашият любим син Юлиан ще умре във Фригия.“

Гласът му заглъхна, сякаш от изтощение. Стоях неподвижен, леден като смъртта, която ме чака във Фригия. След това Максим плесна с ръце и рече с делови тон:

— Но ние сме твърде далеч от Фригия, приятелю.

Едва-едва се засмях и въздъхнах с облекчение:

— Ако зависи от мен, втори път няма да стъпя там.

После му казах, че Созипатра ми беше предсказала същото. Той бе твърде изненадан — не знаеше за това.

— И така, сега разбираш защо не съм много разтревожен от писмото на Салустий. Персефона ни говори. Ти знаеш онова, което малцина са узнали: къде ще умреш.

— А часът на смъртта ми?

— За това не може да се пита. Би било предизвикателство към самата съдба. Но знаем, че до края на персийския поход ще бъдеш жив. Щом ще останеш жив, значи, ще завоюваш Персия.