Юлиан

От двете страни на портата са разположени помещенията на схоларианците. Те поздравиха енергично. Наредих на началника им да настани и нахрани военната ми свита. След това прекосих вътрешния двор и влязох в главната част на двореца. В тържествената зала заварих Евсебий, заобиколен от своите евнуси, секретари, роби и тайни агенти — най-малко двеста души мъже и полумъже, — които ме чакаха в толкова ярко осветена и топла стая, сякаш беше летен ден. Никога през живота си не бях виждал тъй пищно облечени хора, нито бях вдъхвал миризмата на толкова скъпи благовонни масла.

Застанах на входа и изтърсих снега от връхната си дреха, както куче отърсва водата от гърба си. Всички присъствуващи коленичиха с грациозни движения и Евсебий смирено целуна края на дрехата ми. Загледах се в това огромно тяло, напомнящо на африканските зверове, които Египет ни изпраща за игрите. Евсебий целият блестеше от скъпоценности и от него лъхаше мирис на лилии. Това беше човекът, който се бе опитал да ме погуби, както погуби брат ми.

— Стани, управителю — казах аз рязко. Дадох знак на другите да сторят същото. Евсебий се изправи на крака с известно усилие. Погледна ме плахо, с молещи очи. Въпреки че беше безкрайно изплашен, той ловко използуваше дългогодишната си опитност в двореца и ненадминатото си умение да се справя с всяко положение: нито веднъж гласът му не трепна, нито за миг не изгуби самообладание.

— Господарю — прошепна той, — всичко е готово, спалните, кухните, залите за заседания, облеклата, скъпоценностите…

— Благодаря ти, управителю.

— Утре описът ще бъде представен на господаря на света.

— Добре, а сега…

— Нашият господар трябва само да заповяда какво желае.

Гласът, който шепнеше в ухото ми, беше доверителен и интимен.

Дръпнах се от него.

— Разведи ме из покоите ми.

Евсебий плесна с ръце. Залата се опразни. Последвах евнуха по белите мраморни стълби до втория етаж; оттам през решетъчните прозорци се виждат великолепните градини, които на полегати тераси се спускат до самото Мраморно море. Надясно е резиденцията на персийския принц Ормизда, който избяга при нас в 323 година, както и няколко по-малки постройки, известни под името дворецът Дафне — обикновено императорите дават аудиенциите си там.

Странно чувство ме обхвана, когато влязох в покоите на Констанций. Особено се развълнувах пред украсеното със сребро легло, където беше спал братовчед ми и сигурно бе сънувал неспокойни сънища заради мен. Сега го нямаше и стаята бе моя. Запитах се кой ли ще спи тук след мен. Унесът ми беше прекъснат от неравното изкашляне на Евсебий. Погледнах го изненадано. След това казах:

— Предай на Орибазий, че искам да го видя.

— Това ли е всичко, господарю?

— Това е всичко, управителю.

С тържествен израз на лицето и с пълно самообладание Евсебий се оттегли. Същата вечер беше арестуван за измяна и изпратен на съд в Халкедон.

Заедно с Орибазий обиколихме двореца, за изумление на прислугата, която никога по-рано не беше виждала императора да се отклонява от церемониала и да се разхожда свободно из целия дворец. Особено исках да разгледам двореца Дафне. Следвани от десетина стражи, Орибазий и аз почукахме на вратата на малкия дворец. Един изплашен евнух я отвори и ни въведе в тронната зала, където преди години бях видял Константин, когато цялото ни семейство беше все още заедно. Сега всички са мъртви с изключение на мен.

Залата наистина беше така великолепна, както си я спомнях; обсипаният със скъпоценни камъни кръст, който покрива целия таван, бе за съжаление не по-малко величествен. Много бих искал да го сваля, но хора, които държат на традициите, твърдят, че независимо от държавната религия той трябва да остане, понеже бил поставен от вуйчо ми Константин. Може би са прави.

Старият евнух, който ни въведе в залата, ми каза, че си спомнял деня, когато съм бил представен на вуйчо си.

— Бяхте прекрасно дете, господарю, и ние още тогава знаехме, че ще станете наш господар.

Разбира се, че е знаел!

Обиколихме и банкетната зала; в единия й край се намира сводестият триклинум, където на един подиум обядва императорското семейство. Подът е особено изящен, покрит с разноцветен мрамор от всички краища на империята. Докато, смаяни от великолепието на залата, ние зяпахме като селяци, се появи началникът на протокола, придружен от висок слаб офицер. Той шеговито ме смъмри, загдето му се бях изплъзнал, след това посочи офицера, който се казваше Йовиан и беше началник на кавалерията.

— Току-що пристигна с тленните останки на господаря Констанций, августе.

Йовиан ме поздрави; той е добродушен, не много интелигентен; сега е с мен в Персия. Благодарих му за усилията, които бе положил, и временно го причислих към схоларианците. След това свиках консисторията и между другите работи обсъдихме и погребението на Констанций. Това беше последната церемония, която организираха евнусите. Радвам се, че тя премина без неразбории. Той обичаше евнусите си и те бяха привързани към него: редно беше последната им церемония в двора да бъде погребението на техния покровител.