— Това, на което най-много държим, е безопасността на нашите войници и макар да горим от желание да нападнем врага, също така разбираме, че прибързаността крие опасности и че предпазливостта е добродетел. Ние всички сме млади мъже и склонни към буйни и стремителни действия, но в качеството си на цезар аз трябва да действувам предпазливо, въпреки че — както ви е известно — съвсем не съм боязлив. Ето в какво положение се намираме. Почти е пладне. Страшна жега е. Ще стане още по-горещо. Всички сме уморени от дълъг поход. Не знаем със сигурност дали има достатъчно вода на тази страна на Рейн. Врагът е с пресни сили и чака. Затова предлагам да оставим предни постове, да се наядем, да се наспим и да се приготвим за утрешното сражение, когато с божията воля ще ударим врага, щом се пукне зората, и предвождани от нашите орли, ще изпъдим германците от римска земя…
Но легионите го прекъснаха. Те заскърцаха със зъби — този звук беше страшен — и заудряха копията о щитовете си.
Тогава един от знаменосците извика:
— Напред, цезарю! Следвай звездата си! — И като се обърна драматично към легионите, изкряска: — Ние имаме пълководец, който ще победи! Затова с божията воля днес ще освободим Галия! Аве цезар!
Това им стигаше. Сред одобрителните викове на легионите Юлиан даде заповед да се приготвят за бой. После за момент можах да говоря с него насаме. Бяхме толкова близо един до друг, че стремената ни се допираха.
— Хубава реч — рекох, — подходяща да влезе в историята.
Той се ухили като ученик.
— А как ти хареса речта на знаменосеца?
— Точно това бе нужно.
— Снощи го научих какво да каже, показах му и жестовете.
След това Юлиан разгъна войските си. Германците вече бяха в боен ред. Наляво и надясно, докъдето стигаше погледът, войските им бяха строени край реката. В челната им редица беше вождът им Хнодомар, едър мъж, с голям корем и червено перо на шлема си.
По обед Юлиан даде заповед за нападение. Германците бяха изкопали окопи по пътя ни и оттам, прикрити от зелени клони, внезапно обсипваха със стрели легионите, които се смутиха и спряха; не отстъпиха, но и не напредваха.
Юлиан сега беше в стихията си. С пресекващ от напрежение глас той даваше заповеди и препускаше от конен отряд до конен отряд, от легион до легион. Насърчаваше войниците да вървят напред; заплашваше изоставащите. Не си спомням точно думите му, но смисълът беше: това са варвари, те оплячкосаха Галия, сега е най-изгодният момент да ги сразим, толкова време го чакахме! Остроумно подиграваше разкопчаните, които бяха готови да отстъпят:
— Моля ви, не гонете врага много отблизо! Спрете се на Рейн! Оставете ги да се удавят! А вие се пазете!
За мен това беше ден на бъркотия. В течение на този зноен следобед на няколко пъти не се знаеше как ще завърши сражението. По едно време кавалерията ни се огъна; щяха да ударят на бяг, ако зад тях нямаше солидна стена от пехотни войски. Най-яркият ми спомен са лицата на германците. Никога не съм виждал подобно нещо и се надявам никога вече да не видя на този свят. А ако съществува ад, уверен съм, че всичкото време ще бъда заобиколен от сражаващи се германци. Дългите им боядисани коси висят по лицата им като лъвски гриви. Скърцат със зъби и крещят неразбираеми думи, които са по-скоро яростни ревове. Облещените им очи гледат диво и вените изпъкват по вратовете им. Мисля, че мнозина от тях бяха пияни, но не дотам, че да се притъпи свирепостта им. Убих неколцина от тях, но и аз самият едва се отървах.
След като отблъснаха кавалерията ни, те нападнаха пехотата, разчитайки да я сразят само с численото си превъзходство. Но те не знаеха, че пред себе си имаха двата най-добри римски легиона: корнути и брахиати. Строени в бойния ред, наречен костенурка, с глави, прикрити от щитовете си, легионите напредваха равномерно през гъстата орда на германците. Това беше критичният момент на сражението, както Орибазий твърди, че има критичен момент при треската, при който веднага може да се определи ще живее ли болният, или ще умре. Ние оживяхме. Германците умряха. Това беше грамадно, отвратително клане. По брега на реката ранени и умиращи войници лежаха по четирима-петима един връз друг; някои се задушиха от натрупаните върху им тела; други буквално се удавиха в кръв. Никога вече не видях битка като тази, за което съм признателен на съдбата.
Внезапно, като по даден знак (но това беше чисто и просто по инстинкт; и други свидетели на сражения са забелязали същото явление), германците се юрнаха към реката. Нашите войници ги следваха по петите. Гледката беше потресаваща. Варварите правеха отчаяни опити да преплуват до отсрещния бряг. На едно място — и това не е преувеличено описание на летописец — Рейн действително бе почервеняла от кръв.