Юлиан

Беше вече късно следобед. Всички мускули на тялото ме боляха и още треперех от това, което бях видял и извършил, когато намерих Юлиан и неговия щаб вече настанени на лагер върху една висока скала край реката. Бяха опънали цезарската палатка в една ясенова горичка и макар лицето на Юлиан да беше почерняло от прах и пот, той изглеждаше толкова свеж, колкото в началото на битката. Прегърна ме сърдечно.

— Ето че всички вече се събрахме! — възкликна той. — И още сме живи!

Докато сенките на дърветата наоколо ни се удължаваха, пихме вино и Салуст докладва, че сме загубили четирима офицери и двеста четиридесет и трима войници. Никой не можеше да изчисли загубите на германците, но на следващия ден ги пресметнаха, че са някъде между пет или шест хиляди. Това беше най-голямата победа за римското оръжие в Галия от времето на Юлий Цезар насам. Макар че обикновено не изпадам във възторг от военни подвизи, тази вечер и аз бях обхванат от общото вълнение, което стигна връхната си точка, когато малко преди полунощ докараха при нас самия Хнодомар, с вързани отзад ръце, провиснал голям корем и обезумели от ужас очи. У германците липсва истинска гордост, както мнозина отбелязват. Като победители те са надменни, като победени — раболепни. Хнодомар се хвърли пред краката на Юлиан и стенейки, помоли за милост. На другия ден Юлиан го прати под стража при Констанций, който нареди да го затворят в Кастра Перегрина на Целийския хълм в Рим. Там той умрял от старост. Общо взето, по-добра съдба, отколкото участта, която има победителят.

Юлиан не е писал нищо за останалата част от годината. Той погреба по достоен начин мъртвите гали. Завърна се в Таберне. Издаде заповед пленниците и плячката да бъдат откарани в Диводурум28. След това премина Рейн и навлезе в германска територия. Заграби всичкия им добитък и жито; опожари къщите, които са построени досущ като нашите, макар да се казва, че уж германците предпочитали да живеят в горски колиби (ето колко са достоверни легендите). Сетне навлязохме в онези величествени, огромни гори, които изпълват Централна Европа. Нищо на света не може да се сравни с тях. Дърветата са толкова на гъсто, че до земята прониква само слаба зелена светлина. И тези дървета, израсли там от незапомнени времена, правят гората мъчно проходима. Тук дивите племена са защитени от нападение, защото чужда войска не би могла да се оправи в този лабиринт. Пък и кой би пожелал да завладее тези обитавани от духове лесове? Единствено император Траян. Попаднахме случайно на едно от неговите изоставени укрепления и Юлиан нареди да го изградят отново и да поставят в него гарнизон. Сетне прекосихме още веднъж Рейн и се настанихме да зимуваме в Лутеция29, град, който римляните с обичайната си изисканост винаги наричат Калния град.

XII

Юлиан Август

От градовете в Галия най-много харесвам Лутеция и там прекарах щастливо три зими. Градът е разположен на малък остров в реката Секвана30. Дървени мостове го свързват с двата бряга, където гражданите обработват земята. Околността е чудесна, зелена и всичко вирее добре, дори смокинови дървета. През първата си зима там посадих дванадесет дървета (обвити със слама) и всички се хванаха освен едно. Разбира се, зимата в Лутеция не е толкова студена както в Агендикум или Виенна поради близостта на океана, който затопля въздуха. Ето защо Секвана рядко замръзва; а водата й — както е известно на всички, които са посещавали града — е извънредно сладка и приятна на вкус. Къщите са построени от дърво и тухли, а има и доста голям дворец на префекта, който ми служеше за главна квартира. От кабинета си на втория етаж гледах как водата се разделя при острия връх на острова, сякаш кораб цепи морските води. А ако втренчиш поглед в това място на реката, струва ти се, че се движиш, сякаш си на кораб с надути платна, а зеленият бряг препуска край теб.

Колкото до местните жители, те са трудолюбиви хора, но имат голяма слабост към театъра и (уви!) към галилеянските церемонии. През зимата са граждани, а през лятото селяни. За голямо щастие у тях се съчетават по-скоро добрите, отколкото лошите страни на тези две съсловия. Много добре се разбирах с тях.

Отношенията ми с Флоренций се влошаваха. При всеки повод той гледаше да подкопае авторитета ми. Накрая се спречкахме по един паричен въпрос. Вследствие на германските нашествия земевладелците бяха претърпели големи загуби. Години наред германците бяха унищожавали реколтите, опожарявали сгради и задигали добитък. За да облекча бремето на тези вече неплатежоспособни хора, предложих да намалим както данъка на глава, така и поземления данък от двадесет и пет на седем златни монети годишно. Флоренций не само се противопостави на предложението ми, но поиска нещо нечувано: да се обложели с извънреден данък всички имоти, за да се изплатели разходите по моя поход! Този предложен от него данък не само беше несправедлив, но и щеше да предизвика бунт.