Юлиан

Отначало дрънкахме празни приказки, както обикновено става след вечеря. Заговорихме за военното положение. То не беше добро. Въпреки победата ми при Колония Агрипина Флоренций ме бе оставил само с два легиона. Останалата част от армията ми бе върната в Реми и Виенна. Бях в същото положение, в каквото се намирах през първата си зима във Виенна, бях цезар без войска. С тази разлика, че сега бремето ми беше по-голямо. Но както казва старата поговорка: „На вола слагат самар, та нима на мен ще тежи.“ Имах задачата не само да държа Агендикум, но да защищавам и околните села от германските племена, които дори посред зима не се задържаха на едно място и постоянно се движеха от град на град, като опожаряваха и плячкосваха всичко. Хнодомар се беше заклел, че ще ме обеси, преди да се стопи снегът напролет. За да поставя гарнизони в близките градове, бях принуден да се откажа от две трети от войниците, с които разполагах. На всичко отгоре имахме да се справяме с необикновено голям брой дезертьори, особено между италийските войници.

— Всеки, който дезертира, би трябвало да бъде посечен пред легионите — каза Салуст.

— Извънредно трудно е — каза Приск по неговия хитър начин — да накажеш със смърт дезертьор. На първо място трябва да го хванеш.

— Единственото разрешение — рекох аз — е победата. Ако имаме успех, войниците ще бъдат верни. Малцина дезертират от една победоносна армия.

— Но ние нито сме победоносни, нито сме армия — забеляза Приск с неприятна точност.

— А императорът именно това желае — рече Орибазий прекалено високо. Направих му знак да мълчи. Елена чу думите му, но не каза нищо.

— Уверен съм, че моят братовчед, божественият император, гори от нетърпение да прогоним германците от Галия — рекох аз.

Всъщност нямах никакви известия от Констанций откакто се бяхме установили в Агендикум. Предполагах, че ми е сърдит, задето не се завърнах във Виенна.

Тогава Приск ме помоли да прочета нещо от възхвалата, която пишех за Евсебия. Пратих да повикат секретаря ми, който ми донесе ръкописа. Прочетох няколко страници; никак не ми хареса. Произведението беше още в съвсем суров вид и аз сам казах, че не съм доволен от работата си.

— Навярно е така — каза дяволитият Приск, — защото е почти искрено.

Другите се изсмяха. Във Виенна бях написал една дълга хвалебствена ода за Констанций, която действително беше — макар сам да го казвам — отлична: грижливо построена и на прекрасен език. Панегириката не изключва непременно честността, макар истинските ти чувства да нямат никаква връзка с окончателната творба, която е произведение на изкуството, а не истина. Дори Констанций разбра, че творбата ми е великолепна, и ми написа собственоръчно писмо, пълно с правописни и синтактични грешки. После се опитах да напиша възхвала за Евсебия, но това се оказа много по-трудно; навярно, както намекна Приск, поради истинското ми уважение, което храня към тази жена. Освен това бях морално задължен да не разкрия, че тя бе спасила живота ми. Това ограничение ме спъваше.

Както разговаряхме спокойно и приятелски, някъде далеч се чу неспокойно цвилене на коне, но аз не обърнах внимание. После Орибазий заговори за еврейските книги, които галилеяните наричат Стария завет. Това е една от любимите ми теми. Дотолкова се увлякох, че забравих присъствието на Елена.

— Възхищавам се на евреите за това, че са верни на един бог. Също така се възхищавам от тях заради самодисциплината им. Но не одобрявам начина, по който тълкуват своя бог. Уж е бог на всички хора, а се интересува само от тях…

— Христос бе изпратен от Бога за всички ни — каза внезапно жена ми.

Настъпи неловко мълчание.

— Именно това е спорният въпрос — рекох най-после аз съвсем кротко. — Единственият бог би ли действувал така?

— Ние вярваме, че именно така е действувал.

В стаята стана съвършено тихо, чуваше се само далечният шум на конете. Другарите ми седяха като на тръни.

— А в така нареченото евангелие на Йоан не пише ли, че „от Галилея не излизат пророци“?

— Господ си е господ, а не пророк — каза Елена.

— Но според собствените думи на Назарянина идеята за неговата мисия е взета от Стария завет, който е еврейски и който казва, че един ден при евреите ще дойде пророк, „месия“, а не самият господ.

— Това наистина е така — призна тя.

— В действителност — продължих аз с глупашка откровеност — почти няма връзка между това, което галилеяните вярват и което Назарянинът проповядваше. Още по-важно е, че в еврейския текст не се говори нищо за такова чудовище като бог в три лица. Евреите бяха монотеисти. Галилеяните са атеисти.

Прекалих. Елена стана, поклони се и се оттегли, придружена от дамите си.

Другарите ми се разтревожиха. Пръв заговори Приск:

— Каква дарба имаш, цезарю, да правиш трудното невъзможно!

Другите се съгласиха. Поисках им прошка.

— Във всеки случай — рекох, без да вярвам на собствените си думи — можем да имаме доверие в Елена.

— Дано да е така — каза Салуст мрачно.

— Човек трябва да бъде верен на истината — казах аз, съжалявайки, както толкова често ми се случва, че не съм си държал езика.