Истински пари

Веселата нотка в гласа не предвещаваше нищо добро. Със същия весел тон човек произнасяше обръщението „приятел“ в израза „Какво си ме зяпнал, приятел?“. Гилдията на крадците плащаше по двадесет долара за всеки нелицензиран крадец, който им бъде доведен жив, а имаше толкова много начини да си все още жив, когато изсипят останките ти пред входа на Гилдията.

Той погледна нагоре. Прозорецът на апартамента на пощенския началник беше точно над него.

Дооообрееее.

Ръцете му едновременно успяваха да са изтръпнали чак до раменете и все пак да болят по цялата си дължина. Той чу грохота на големия товарен асансьор вътре в сградата, ударът от капака, който беше отметнат на покрива, и после стъпките, които го прекосиха. Усети въжето, което се удари в ръката му.

— Грабвай го или скачай — подкани го гласът, когато мъжът пропусна да хване въжето. — На нас ни е все едно.

От мрака се дочу смях.

Мъжете задърпаха здраво. Фигурата увисна, после се отблъсна от стената с крака и се залюля назад. Чу се звук от строшено стъкло тъкмо под улука и мъжете изтеглиха въжето празно. Спасителите се спогледаха.

— Добре, вие двамата завардете предната и задната врата, веднага! — разпореди се кочияш, който явно съобразяваше по-чевръсто. — С асансьора трябва да успеете да слезете преди него. Останалите ще го избутаме надолу етаж по етаж!

Докато трополяха надолу по стълбите и търчаха по коридора, от една стая се подаде мъж в халат, впери в тях изумен поглед и им се развика:

— Вие пък кои сте, дяволите ви взели? По-бързо, след него!

— Тъй ли? Ам’ че ти кой си — заяде се един коняр, като забави крачка и го изгледа кръвнишки.

— Туй е г-н Влаго фон Муфтак! — обади се кочияш изостанал назад. — Той е Пощенският началник!

— Някой нахлу през прозореца ми е се тръшна точно между… Искам да кажа, за малко да се тръшне върху мен! — извика мъжът в халата. — Избяга надолу по коридора! Давам по десет долара на човек, ако го хванете! И освен това името ми е Мустак!

Това би трябвало да прати мъжете по пътя им, но конярят явно беше обзет от подозрения.

— Я да те чуя как казваш „шефе“?

— К’ви ги плещиш бе? — сряза го кочияшът.

— Ми той малко звучи като оня тип — защити се конярят. — И освен туй, я какъв се е запъхтял!

— Бе, ти да не си изгуби ума? — укори го пак кочияшът. — Той е Пощенският началник! Той си има ключ! Ами че той държи всички ключове! Защо ще му е да влиза с взлом в собствената си поща?

— Аз викам най-добре да проверим в тая стая — не се предаваше конярят.

— Тъй ли? Аз пък викам, каквото и да прави г-н Мустак в собствената си стая, че така да се задъха, то си е негова работа — тук кочияшът намигна на Влаго многозначително. — И освен туй викам, че зарад’ твоята дебела глава, докато си стоим тук, едни десет долара на човек кой знае вече къде са избягали. Ще го прощавате, сър. Той е нов и не си знае още мястото. Ами ний да ви оставяме, сър — мъжът почтително вдигна ръка към оредяващите си къдрици. — И молим да ни извините за причиненото неудобство. Плюйте си на петите, мизерници!

Когато мъжете се изгубиха от поглед, Влаго се върна в стаята си и внимателно пусна резето на вратата.

Е, бяха му останали поне някакви умения. Тънкият намек, че в стаята му има жена определено беше се оказал решителен. Така или иначе, той наистина беше пощенският началник и наистина разполагаше с всички ключове. Оставаше около час до зазоряване. Нямаше смисъл да се опитва да заспи. Най-добре да се покаже ранобуден и да затвърди репутацията си на отдаден на работата си човек.

Мъжете можеха да го отстрелят, както си висеше на стената, мислеше Влаго докато си избираше риза. Или можеха да го оставят да виси там и да се обзаложат колко време ще мине, докато се изтощи и тупне, което би било най-типичното за Анкх-Морпорк решение. Беше си чист късмет, дето бяха решили първо да му метнат един праведен пердах, преди да го пуснат в пощенската кутия на Гилдията на крадците. А късметът беше нещо, което човек сам си създава…

Разнесе се тежко, но все пак любезно почукване на вратата.

— В Приличен Вид Ли Сте, Г-н Мустак? — отекна глас отвън.

За съжаление, да, помисли си Влаго, но на глас каза:

— Влез, Гладис.

Паркетът изскърца и мебелите се разтресоха чак до другия край на стаята, когато Гладис влезе.

Гладис беше голем, глинен човек (по-точно, за целите на умело избегнатия спор, глинена жена), с ръст около два метра. Тя — ами, така де, с име като Гладис, не вървеше да я наричат „то“, а „той“, просто не й пасваше — носеше много голяма синя рокля.

Влаго поклати глава. Цялата тази глупава работа беше въпрос на етикет. Г-ца Макалариат, която управляваше гишетата със стоманена десница и гръмовни дробове, беше забранила мъжки голем да влиза в дамските тоалетни, дори само, за да ги почиства. Как точно г-ца Макалариат беше стигнала до извода, че мъжкият пол на големите им е присъщ по природа, а не е просто широко възприет навик, беше пълна загадка, но нямаше никаква полза да се спори със създание, като нея.