Истински пари

— А, не, вече са хиляда — заяде се възрастният мъж. — Щом като въобще не се пазариш, значи някой много държи да получи тая дрънкулка. Станаха общо хиляда и петстотин. Или върви си търси някой друг в тоя град дето работи тъмнит като мене. Само ако си отвориш устата да кажеш, нещо различно от „добре“, да знаеш че ще хвръкнат на две хиляди. Слушай ме к’во ти казвам.

След известна пауза Ейдотук каза:

— Добре, но ще трябва да се върна с остатъка по-късно.

— Хубаво, тъй направи. Аз пък ще те чакам ей тука. Видя ли, че не е никак трудно? И нищо лично, да знаеш, просто имам бизнес да въртя.

Пръстенът изчезна обратно в кутийката, а тя в чекмеджето. Младежът даде знак на трола и той пусна торбите на пода. Тъй като с това задълженията му се изчерпваха, той изчезна без да отрони и дума.

Ейдотук се завъртя рязко и дясната ръка на уподобителя се стрелна надолу към бюрото. Отпусна се, когато младежът каза:

— Значи ще бъдете тук и по-късно, така ли?

— Аз? То аз винаги съм тука. Няма да те изпращам.

— Ще бъдете тук?

— Е, какво казах ей сега?

В сумрачния вмирисан коридор отвън младежът отвори вратата, а сърцето му препускаше. Една фигура в черно се вмъкна вътре. Ейдотук не виждаше лицето зад маската, но му прошепна:

— Кутията е в горното ляво чекмедже. Отдясно държи някакво оръжие. Задръж парите. Само не го… наранявай, става ли?

— Да не го наранявам? Нали точно затова съм тук! — изсъска тъмната фигура.

— Знам, обаче гледай да стане бързо и чисто, а?

След това Ейдотук затвори вратата след себе си.

Навън валеше. Той се скри в отсрещния вход. Въпреки че дъждът и преливащите канавки заглушаваха всички останали звуци, на него му се стори че долови едно слабо тупване. Но може и да си го беше въобразил, защото не чу нито отварянето на вратата, нито стъпките на убиеца. Затова едва не си глътна езика, когато мъжът изникна пред него, натика малката кутийка в ръката му и изчезна в дъжда.

След него се разнесе силна миризма на мента. Мъжът беше професионалист и беше използвал ментова бомбичка да покрие собствената си миризма.

„Стар глупак!“, въртеше се в тревожния ум на Ейдотук. Защо не можа просто да вземеш парите и да си траеш. Нямах избор! Той нямаше да поеме риска някога да се разприказваш.

Ейдотук усети, че му се повдига. Не трябваше да става така! Не трябваше да се стига до убийство! След това той повърна.

Това се беше случило миналата седмица. Оттогава нещата не се бяха подобрили.

Лорд Ветинари има черна карета.

Други хора също имат черни карети.

Следователно, не всеки човек в черна карета е лорд Ветинари.

За огромно съжаление на Влаго, това важно философско прозрение му се беше изплъзнало за момент, когато се беше разгорещил.

Сега обаче внезапно беше изстинал. Козмо Охол излъчваше хладно превъзходство или поне героично се опитваше. За целта, разбира се, беше облечен в черно — как иначе хората ще знаят колко точно е богат, но основният признак беше брадата му.

Технически погледнато, брадата му трябва да беше катинарче, подобно на брадата на лорд Ветинари. Тънки отвесни линии от черни косми обрамчваха устата от двете страни, извиваха се и се срещаха под носа, а в долния си край се съединяха в черен триъгълник под устните. Козмо Охол вероятно вярваше, че брадата му придава страховит и елегантен вид. Действително, в случая на Ветинари, такъв модел брада постигаше точно този ефект. На лицето на Козмо обаче този бръснарски шедьовър се разполагаше неравно върху синкави челюсти, лъщящи от избилата пот и оставяше общото впечатление на пубисно окосмяване.

Вероятно някой майстор бръснар беше принуден да поддържа това творение ежедневно, косъм по косъм, като работата му допълнително се усложняваше от факта, че Козмо чувствително беше наедрял, откакто за първи път беше възприел тази брада. В живота на всеки безгрижен младеж настъпва момент, когато плочките по корема се оглаждат и раздуват. В случая на Козмо те направо се бяха превърнали в буре с лой.

Но когато човек забележеше очите му, те компенсираха за всичко останало. Той имаше отнесения поглед на човек, който може да прозре в бъдещето чак до смъртта ви…

Самият Козмо обаче не беше убиец, позволи си да предположи Влаго. Вероятно си купуваше смърт, когато му беше нужно. Вярно че по тлъстите му пръстите се мъдреха очебийно едри пръстени с отрова, но едва ли някой професионалист би носил чак толкова много от тях едновременно. Истинските убийци не демонстрираха занятието си. И защо му беше тази черна ръкавица на другата ръка? Трябва да беше някоя превземка свързана с Гилдията на убийците, където Козмо непременно трябва да се е обучавал. Повечето заможни семейства пращаха синовете си там, но не всички минаваха Черния курс. Козмо сигурно е имал извинителна бележка от майка си да не участва в упражненията по наръгване.

Г-н Каприз се тресеше от страх или може би ярост. В ръцете на Влаго той ръмжеше като леопард.

— А, малкото кученце на мащеха ми — отбеляза Козмо, докато каретата потегляше. — Колко мило. Аз не обичам да хабя думи. Ще ви дам десет хиляди долара за него, г-н Мустак.

Той подаде лист хартия с ръката си без ръкавица.